Georgi Yordanov c. Bulgrie (Requête no 21480/03), 24 septembre 2009
През юли 2000 г. жалбоподателят бил арестуван и задържан по подозрение в убийство. Било дадено разрешение за използване на специални разузнавателни средства и при среща с избран от него адвокат в следствения арест разговорът им относно извършването на престъплението и усилията му да си изгради алиби и да скрие доказателствата срещу себе си бил записан. Срещу жалбоподателя било образувано наказателно производство за предумишлено убийство и през ноември 2000 г., по време на разпит в присъствието на служебен адвокат, той бил информиран за извършеното подслушване. Пред съда адвокатът му поискал протоколът, възпроизвеждащ записания разговор, да се приеме за недопустим, тъй като подслушването е извършено в нарушение на Конституцията. Съдът признал жалбоподателя за виновен в предумишлено убийство и го осъдил на доживотен затвор, като относно въпросния протокол приел, че трябва да бъде изключен от доказателствата, защото подслушването е осъществено в нарушение на чл. 30, ал. 4 и 5 от Конституцията, чл. 19 от Закона за адвокатурата от 1991 г. и чл. 75, ал. 1 от НПК от 1974 г., гарантиращ, inter alia, конфиденциалността на комуникациите между адвокат и обвиняем. Протоколът останал в досието по делото. Апелативният съд оставил присъдата в сила, като отказал да назначи експертиза на касетите с незаконния запис, с мотива, че съдът е изключил това доказателство. В касационната си жалба жалбоподателят се оплакал, inter alia, че някои детайли относно убийството фигурират в мотивите на атакуваната присъда, макар съдилищата да не са разполагали с други доказателства в тази връзка освен протокола от незаконното подслушване. ВКС отхвърлил жалбата.
Съдът отбелязва, че записът е извършен в нарушение на вътрешни норми, според които подслушването на разговорите между обвиняем и неговия адвокат е забранено. Дори да се предположи, че забраната за подслушване и записване на този тип комуникация не е била абсолютна, Съдът отбелязва, че незаконността на тази мярка за тайно наблюдение е била установена от националните съдилища. Следователно намесата в личния живот на жалбоподателя не е била съобразена с българското законодателство. По-нататък Съдът отбелязва, че записът е бил разпореден и осъществен съобразно процедурите, предвидени в Закона за специалните разузнавателни средства от 1997 г., и припомня, че по делото Асоциация за европейска интеграция и права на човека и Екимджиев срещу България (№ 62540/00, 28 юни 2007 г., §§ 84 – 93) вече е заключил, че по времето на тези събития тази законова уредба не е осигурявала достатъчна защита срещу произволна намеса в правата, гарантирани от чл. 8, и съответно не е отговаряла на изискването за законност, което се съдържа в тази разпоредба. Съдът счита, че същото се отнася и за настоящия случай. Законността на мярката е била обект на контрол ad hoc в рамките на наказателното производство, но този контрол не удовлетворява изискванията на чл. 8, доколкото е осъществен на етап, в който протоколът вече е бил известен на голям брой хора и освен това е имал като единствена последица недопускането на дадено доказателство. Фактът, че протоколът от подслушването е останал в досието по делото и след формалното му изключване като доказателство, е направил процедурните гаранции за правото по чл. 8 неефективни. Ето защо Съдът намира, че намесата не е била „предвидена от закона” по смисъла на чл. 8 § 2, което е достатъчно за да констатира, че е налице нарушение на чл. 8 и не се налага да изследва дали намесата е била „необходима в едно демократично общество”.
