Gouloub Atanassov c. Bulgarie (Requête no 73281/01), 6 november 2008
На 2 юли 1999 г. жалбоподателят бил задържан под стража по разпореждане на следовател, потвърдено от прокурор, по подозрение че е извършил убийство на две лица, които са ограбени и убити в дома им. Преди това той бил осъждан през 80-те години за извършени кражби. В хода на досъдебното производство се установява, че жалбоподателят страда от параноидна шизофрения и нееднократно през 80-те години е бил хоспитализиран. Първата назначена експертиза е извършена в Пловдив. Въз основа на наличната информация за предишното състояние експертите дават заключение, че жалбоподателят е невменяем. Повторна експертиза е назначена по искане на следователя и дадено разрешение от прокурора. За тази цел на 17.08.1999 г. жалбоподателят е изпратен за обследване в института по психиатрия на Медицинска академия в София, където престоява до 28.09.1999 г. В своето заключение експертите посочват, че макар и жалбоподателят да страда от шизофрения, той не е невменяем и че престоят му в клиниката е бил в условията на „задържане под стража“. След прекратяване на престоя в клиниката жалбоподателят е върнат в следствения арест. На неопределена дата преди март 2000 г. жалбоподателят е преместен в затвора в гр. Пловдив. През март при извършване на медицински преглед е установено туморно образувание и жалбоподателят е изпратен за изследване в София, за да се установи дали е доброкачествено или злокачествено. Жалбоподателят отказва да му бъде извършена операция в клиниката на затвора. През юни 2000 г. той депозира молба за промяна на мярката за неотклонение пред окръжния съд, изтъквайки наличието на здравословни проблеми, но съдът я оставя без уважение. Съдът приема, че с оглед тежестта на повдигнатото обвинение и предишното криминално минало на жалбоподателя няма основания да се измени мярката за неотклонение. По повод здравословните проблеми съдът изтъква, че лицето може да получи подходящи медицински грижи и в затворническата болница в София. Определението е обжалвано и апелативният съд изменя мярката за неотклонение от задържане под стража в домашен арест с определение от 06.07.2000 г. Мотивите на въззивната инстанция са свързани както с риска да се надхвърли максималния срок на задържането под стража, така и с оглед здравословното състояние на жалбоподателя. Поради противоречивите заключения на експертите от двете психиатрични експертизи по искане на жалбоподателя и неговия адвокат е назначена трета експертиза, която е извършена отново в психиатричната клиника към Медицинска академия. Жалбоподателят престоява там 27 дни (от 08.08.2000 г. до 04.09.2000 г.) при условията на мярката за неотклонение „домашен арест“ .
С присъда от 04.06.2003 г. окръжният съд оправдава жалбоподателя поради липса на достатъчно доказателства. Присъдата е отменена от Апелативния съд и делото е върнато за ново разглеждане на 29.12.2003 г. На 31.01.2006 г. жалбоподателят умира и производството срещу него е прекратено. Междувременно жалбоподателят сезира Европейския съд.
Съдът намира, че жалбата е допустима и няма пречка да конституира преките наследници на жалбоподателя да продължат производството.
Съдът установява, че второто настаняване на жалбоподателя в психиатрична клиника не по разпореждане на съда, а на прокурора или следователя, представлява незаконно лишаване от свобода. Обстоятелството, че настаняването е било свързано с искането на самия жалбоподател за нова психиатрична експертиза не освобождава държавата от задължението да приложи съответните законови изисквания, нито означава, че жалбоподателят е дал съгласието си да постъпи доброволно в лечебното заведение. Още повече, че в този период мярката за неотклонение на жалбоподателя е била „домашен арест“, която по своята строгост е много по-различна от принудителното настаняване за обследване в клиника. Съдът установява, че настаняването не е било в съответствие и с националното законодателство, поради което намира нарушение на чл. 5§1 от Конвенцията. Доколкото определението на Апелативния съд за промяна на мярката за неотклонение на домашен арест не е съдържала никакво разпореждане и/или разрешение за настаняване в клиника, Съдът намира, че престоят на жалбоподателя там не е бил разпореден на законово основание, поради което установява нарушение и на чл. 5§4. Тъй като в българското законодателство не се съдържа правна възможност за получаване на обезщетение при незаконно лишаване от свобода, Съдът установява нарушение и на чл. 5§5.
