Hadzhieva v. Bulgaria, (Application no. 45285/12), 1 February 2018
Жалбоподателката е родена през 1988 г. През 2001 г. тя пристига от Туркменистан в България с родителите си, а през 2003 г. получава статут за временно пребиваване. Преди този период баща й е бил зам.-председател на Централната банка на Туркменистан. По-късно той се включва в опозиционно политическо движение, което отправя критики срещу правителството. Затова цялото семейство е подложено на преследване, а през 2006 г. лелята на жалбоподателката е измъчвана и убита в затвора.
На 22 октомври 2002 г. туркменските власти повдигат обвинения срещу двамата родители на жалбоподателката за извършено присвояване в особено големи размери (40 000 000 щатски долара (USD), за което се твърди, че е извършено между 25 юли и 3 септември 2002 г. Главният прокурор на Туркменистан разпорежда тяхното задържане във връзка с повдигнатото им обвинение и отправя искане за екстрадиране към българските власти.
На 4 декември 2002 г. преди обяд в семейния апартамент нахлуват около десетина полицаи. По това време момичето (което тогава е на 14 г.) е само в жилището. Те го информират, че са дошли да задържат родителите му, които не са били там, а на покупки. Родителите са арестувани веднага щом пристигнат вкъщи и им е връчена заповед за задържане за 24 часа. На 6 декември 2002 г. в две отделни заседания Варненският окръжен съд удължава срока на задържането на родителите за тридесет дни. Бащата е отведен в затвора във Варна, а майката – в затвора в Сливен.
От момента на задържане на родителите на жалбоподателката на 4 декември и до окончателното им освобождаване на 17 декември 2002 г. те са представлявани от адвокат, който е техен приятел и съсед. В този отрязък от време никаква институция не полага грижи за момичето и то живее само.
Спорен момент между страните е дали в заседанието на 6 декември майката е казала, че има кой да се грижи за детето или е казала/не е разбрала въпроса на съдията и е отговорила погрешно. В протокола е отбелязано, че според изявленията на майката за детето има някой, който да се грижи.Преди това в становището си прокурорът заявява, че, ако семейството няма роднини или приятели, които да се грижат за детето, общината трябва да бъде информирана, за да го настани в съответна институция. Окръжният съд потвърждава мярката за неотклонение, но Апелативният съд я отменя на 17.12.2002 г., когато родителите са освободени под гаранция и се връщат в дома си същия ден. Искането за екстрадиция не е уважено. Българският съд установява, че наказателното производство срещу родителите е свързано с политическата дейност на бащата. На 10 март жалбоподателката получава хуманитарен статут, а на 15 септември 2007 г. – статут на блежанец.
На 7 март 2006 г. жалбоподателката, със съгласието на родителите си, предявява иск за обезщетение за вреди на осн. чл. 45 от в съответствие с член 45 от Закона за задълженията и договорите срещу Варненската регионална служба на МВР, прокуратурата, Министерството на правосъдието и Висшия съдебен съвет, претендирайки обезщетение за неимуществени вреди от тези органите, които са я оставили без надзор по време на задържането на родителите й през декември 2002 г. Изложени са твърдения, че родителите са задържани толкова бързо, че не са успели да й оставят пари, да й дадат указания към кого да се обърне и как да се грижи за себе си. Самите полицаи не са й съобщили колко дълго ще бъдат задържани, нито къде ще бъдат изпратени. Тя е изпитвала страх, че те или ще бъдат изпратени в затвора, или в Туркменистан, което еднакво я е плашело. През времето на тяхното отсъствие тя е страдала от безсъние, имала е кошмари. В противовес на тези твърдения правителството сочи, че родителите през целия период от момента на задържането им са били представлявани от един и същ адвокат, който е техен приятел и съсед.
В хода на съдебното производство е изготвена психолого-психиатрична експертиза, която установява, че жалбоподателката страда от депресия, понякога изразяваща се и в агресивни действия, дължащи се на шока, който е преживяла във връзка със задържането на родителите й. В последваща експертиза е потвърдено, че не е имало подобрение в нейния случай и че състоянието й се очаква да стане хронично. В експертизата, назначена от съда през 2009 г. е потвърдено, че жалбоподателката страда от пост-травматично стресово разстройство и че макар тя да е била здраво и енергично дете преди задържането на родителите си, е преживяла чести депресии след това и се поддава на огромните чувства на самосъжаление, несигурност и безполезност на усилията и ангажираността.
С решение от 27 юли 2009 г.исковата претенция е от хвърлена като недоказана. Макар и да се съгласява със заключенията на експертите относно психичния статус на жалбоподателката, съдът приема, че единкственото доказателство, че момичето е останало само са показанията на нейните родители. Апелативният съд оставя в сила решението на окръжния съд. Той посочва в мотивите си, че дори ако жалбоподателката е оставена сама след задържането на родителите, отговорността за това не може да бъде приписана на полицията, прокуратурата или съда,както и че майка й е заявила, че има някой, който да се грижи за нея при обжалването на мярката за задържане на 6 декември пред съдия. Освен това пост-травматичното стресово разстройство може да е резултат от допълнителни фактори, които не са пряко свързани с ареста на родителите й. ВКС не допуска до касация решението на апелативния съд с определение от 18.01.2012 г.
Пред съда е повдигнато оплакване за нарушаване на позитивните задължения на държавата, изразяващи се в подпомагане на жалбоподателката в периода на задържане на нейните родители, което е предизвикало у нея сериозен стрес и страдание.
Съдът намира, че съответните национални правни разпоредби имат за цел защитата на правата на децата в подобни ситуации, но българските власти не са ги приложили в настоящия случай за периода 4-6 декември 2002 г. Според съда властите са били длъжни да предоставят възможност и време на родителите да уредят грижите за детето докато те са задържани, а наред с това да проучат обстоятелствата, да предоставят (ако е необходимо) помощ, подкрепа и услуги в собствения й дом или в приемно семейство или институция. Това задължение е възникнало за властите от момента, в който родителите са били задържани. Съдът намира, че по отношение на периода между задържането на родителите на жалбоподателката и изслушването им от съд относно законността на мярката за неотклонение, властите не са изпълнили позитивните си задължения съгласно член 8 от Конвенцията да действат по начин, чрез който да се гарантира, че правата на жалбоподателката да бъдат защитени.
За следващия период Съдът отбелязва, че няма представени доказателства, че никой не се е грижил за жалбоподателката. Ако в съдебното заседание от 6 декември в протокола неправилно е било записано изявлението на майката, че има кой да се грижи за детето, то е могло да се поиска поправка на същия, което не е сторено.Нито майката, нито бащата са сезирали властите след тази дата да окажат помощ на дъщеря им. От училището на момичето са свидетелствали, че не са забелязали в този период тя да е разстроена, нито е отсъствала от занятия.
Съдът достига до извода, че компетентните органи нямат причина да приемат или подозират след съдебното заседание от 6 декември 2002 г., че жалбоподателката е била оставена сама и не е са й били предоставени никакви грижи в отсъствието на нейните родители. При липса на каквито и да е стъпки от страна на или от името на родителите по време на събитията Съдът намира, че в последвалото производство за вреди националните съдилища са достигнали до правилен извод, че никой от органите, срещу които е бил предявен искът, не е бил отговорен в контекста на техните задължения по член 8.
Решението на Съда за допуснато нарушение на чл. 8 за периода 4-6 декември 2002 г. е взето с мнозинство от 4 на 3 гласа.
