Handzhiyski v. Bulgaria (Application no. 10783/14), 6 April 2021
Жалбоподателят е местен политик, председател на регионалната структура на партията „Демократи за силна България“ . През юни 2013 г. в страната има силни протести, които обхващат цялата страна, срещу новото правителство, излъчено след поредните парламентарни избори. То е доминирано от Българската социалистическа партия. В края на годината статуята на основателя на партията Димитър Благоев в Благоевград е боядисана в бяло и червено от неизвестни лица . На 25 декември жалбоподателят поставя червена шапка и червена чанта върху статуята и надпис „оставка“. За тези свои действия той е санкциониран по Указа за борба срещу дребното хулиганство, като му е наложена глоба от 100 лв.
Оплакването, което е повдигнато пред Съда, е за нарушаване на свободата на изразяване. Съдът го приема за допустимо, макар и жалбоподателят да не е претърпял значителни вреди с оглед размера и последиците (той не се счита за осъден след наложената санкция). Въпреки това обаче делото се отнася до принципния въпрос дали въобще се е налагало той да бъде санкциониран и то е получило доста широк медиен отзвук , поради което Съдът приема, че за жалбоподателя е имало значителни неблагоприятни последици.
Постъпката на жалбоподателя според Съда може да се приеме като форма на „изразяване“ по смисъла на чл. 10§1 в хода на политическа кампания срещу основната парламентарна партия, на паметника на чийто основател той е поставил съответните символи. Следователно с неговия акт той се е опитал да участва в политически протест и да „предаде“ своите „идеи“ за правителството и политическата партия, която го е подкрепила. Решението за осъждането му и произтичащата от това глоба представляват намеса в правото му на свобода на изразяване. Безспорно, то е „предписано от закона“ и преследва законната цел за защита на „правата на другите“. Но в случая Съдът приема, че не е налице нито една от предпоставките на чл. 10§2, за да бъде ограничена свободата на изразяване.
Изразяването на жалбоподателя се отнася до въпрос от обществен интерес, който по принцип има право на засилена защита. Освен това, макар да не е бил замислен като форма на художествено изразяване, актът също може да се разглежда като притежаващ елементи на сатиричен израз. Когато намесата в правото на свобода на изразяване е под формата на „наказание“, то неизбежно изисква подробна оценка на конкретното поведение, което се търси, за да бъде наказано. В случая жалбоподателят не е унищожил или увредил паметника. Не се предполага, че той по някакъв начин е координирал действията си с неидентифицираните лица, които преди това са изрисували статуята. Следователно въпросът дали намесата може да бъде „необходима в демократичното общество“ е по-нюансиран. Например деянията, предназначени да критикуват правителството или неговата политика или да привличат вниманието към страданията на група в неравностойно положение, не могат да бъдат приравнени на действия, дасочени да оскърбяват паметта на жертвите на масово зверство. Социалното значение на въпросния паметник, ценностите или идеите, които той символизира, и степента на почит, на която той се радва в общността, също биха били важни съображения.
В настоящия случай намерението на акта на жалбоподателя е било да протестира срещу тогавашното правителство и политическата партия, която го подкрепи, в контекста на продължителен национален протест срещу това правителство. Жалбоподателят просто е използвал паметника на г-н Благоев като символ на политическата партия, която е искал да критикува, и поради това едва ли може да се каже, че постъпката му е означавала пренебрежение към дълбоко вкоренени социални ценности. Това допълнително се потвърждава допълнително от факта, че реакциите към него са били разнопосочни. Статуята е била поставена по време на комунистическия режим в България и изглежда е била разглеждана като свързана с ценностите и идеите, за които този режим е стоял. Трудно би могло да се сравни с, например, паметници на войници, които са дали живота си за отбраната на своята страна (за разлика от Синкова срещу Украйна, 9496/11, 27 февруари 2018 г.).
Макар и да би могло да се приеме, че символичният жест на жалбоподателя е нанесъл вреда на някои от хората, които са били пряко свидетели на случилото се или са научили за това от медиите, свободата на изразяване е приложима и за „информация“ или „идеи“, които са обидни, шокиращи или безпокоят държавата или която и да е друга част от населението.
Съдът достига до извода, че намесата – констатацията, че жалбоподателят е виновен за дребно хулиганство и произтичащата от това глоба – не е била „необходима в демократичното общество“, независимо от свободата на преценка, с която се ползват националните власти в тази област.
Решението е взето с шест на един гласа, съдия Вахабович е изразил особено мнение по случая, намирайки, че решението противоречи на постоянната практика на Съда и прави паралел именно с делото Синкова.
Решението е класифицирано в първо ниво по значимост.
