Ilievi c. Bulgarie (Requête no 7254/02), 28 mai 2009
Българският съд е отказал да допусне гражданския иск на жалбоподателите, предявен в наказателното производство, като е приел, че е недопустимо те да искат обезщетение за имуществени вреди от формално престъпление, от извършването на което не е необходимо да настъпят вреди, както и да искат обезщетение за неимуществени вреди от измама – престъпление срещу собствеността. Освен това исканото обезщетение за имуществени вреди било изчислено в долари, без да се посочи левовата равностойност, което не отговаряло на изчисленията за имуществените вреди, направени в обвинителния акт. Съдът приел също така, че да се даде срок на жалбоподателите да уточнят исканията си, би забавило наказателното производство.
Съдът не вижда данни направената преценка да е била произволна или противоречаща на преследваната законна цел – да не се утежнява или забавя наказателният процес. Относно пропорционалността на наложеното ограничение Съдът припомня, че по други дела, по които е обсъждал неразглеждането на граждански иск поради недопустимост или поради прекратяване на наказателното производство, в рамките на което същият е бил предявен, той е придал значение на достъпността и ефикасността на други налични за жалбоподателите възможности да предявят претенциите си, а именно искове пред гражданските съдилища. Когато жалбоподателите са разполагали ефективно с такива средства за защита, Съдът е стигал до заключение, че не е налице нарушение на правото на достъп до съд. В случая решението да не се допусне гражданският иск на жалбоподателите не е оказало влияние върху възможността им да предявят своите претенции пред гражданските съдилища. Съдът намира за неоснователно твърдението на жалбоподателите, че искът им щял да бъде погасен по давност поради забавянето на наказателното производство, като отбелязва, че давността се прекъсва при подаване на граждански иск в наказателно производство или пред граждански съд. Според Съда това твърдение е и спекулативно, защото те не са опитали да предявят такъв иск. Също така, няма данни необходимостта от внасяне на държавни такси и поемане на тежестта на доказване да би причинила непреодолими трудности за жалбоподателите или гражданското производство да не би позволило претенциите им да бъдат разгледани.
Ето защо Съдът приема, че отказът за конституиране на жалбоподателите като граждански ищци не е бил непропорционален на целта на закона и не е засегнал същността на тяхното право на достъп до съд.
Относно оплакването по чл. 13 Съдът отбелязва, че член 6 § 1 е lex specialis по отношение на него и покрива изискванията му, които са по-малко стриктни. Колкото до невъзможността на жалбоподателите да обжалват определението, с което съдът е отказал конституирането им като граждански ищци, Съдът припомня, че чл. 13 не е приложим, когато твърдяното нарушение на Конвенцията е извършено в рамките на съдебно производство, с изключение на оплакванията относно неспазване на изискването за „разумен срок”. Следователно не се поставя отделен въпрос по член 13 и това оплакване трябва да бъде отхвърлено на основание чл. 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията.
Съдът намира нарушение на изискването за разумен срок, като приема за прекомерно дълъг периода 6 години и 3 месеца от предявяването на гражданския иск до определението, с което е отказано разглеждането му, от който наказателното производство вече няма решаващ ефект за правото на обезщетение. Разглеждането на исканията и жалбите на жалбоподателите е било бавно; след изпращането на делото в съда, производството не се е придвижило в продължение на почти две години поради неявяването на обвиняемите и дългите периоди между датите на заседанията. Поради липсата на средство за защита, с което гражданският ищец в наказателно производство да може да ускори хода му или да получи обезщетение в случай на прекомерна продължителност, Съдът установява и нарушение на чл. 13 от Конвенцията в това отношение.
