На 23 ноември Европейският съд постанови решение за справедливо обезщетение по делото Chengelyan and Others v. Bulgaria [1] Той присъди на жалбоподателите сумата от 462 000 EUR, съобразно наследствените им дялове.
Тези пари няма да бъдат заплатени от виновните длъжностни лица от Община Пловдив, нито от магистратите, защитили „публичния интерес“. Твърде често в подобни ситуаци имам усещането за професионална деформация в посока на силно проявено „етатистко виждане“ у магистратите, които са склонни да защитят държавния интерес в степен, която поставя съмнение тяхната блезпристрастност и независимост.
Фактите накратко
Наследодателите на седемте жалбоподатели са притежавали недвижим имот с двуетажна къща в историческата част на гр. Пловдив. През 1966 г. тя е отчуждена по ЗПИНМ и на собствениците е заплатено обезщетение. След приемането на реституционния закон във връзка с възстановяване на имоти по градоустройствените закони през 1992 г. част от наследниците депозират молба до кмета на града да им бъде възстановен имотът. Молбата им е оставена без уважение, след което заповедта на кмета е обжалвана пред окръжния съд, който я оставя в сила. По жалба на жалбоподателите Върховният административен съд отменя решението на долната инстанция. В своето решение от октомври 1998 г. той приема, че както отчуждаването, така и последващото ползване на имота е било незаконосъобразно. Жалбоподателите възстановяват на общината полученото парично обезщетение, за да изпълнят и другото изискване на реституционния закон. През 2001 г. те се снабдяват с нотариален акт за собственост.
След многократни опити да влязат в преговори с общината и да бъдат въведени във владение, които се оказват безуспешни, през декември 2003 г. жалбоподателите предявяват ревандикационен иск срещу община Пловдив и наемателя на имота – „Фонд 13 века България“. Националните съдилища приемат, че са компетентни не само да разгледат този иск, но и да осъществят косвен съдебен контрол върху решението на ВАС, тъй като в хода на това първо съдебно производство нито общината, нито фондът, са взели участие. В своето окончателно решение от 8 юни 2007 г. ВКС намира, че не са били налице предпоставките за възстановяването на имота. Ответниците в ревандикационното производство, а именно – Община Пловдив и Фондът, не са участвали в по-ранното съдебно производство и поради това за тях решението от 2 октомври 1998 г. не е обвързващо. Освен това били извършени толкова съществени реконструкции и преустройства, че това по смисъла на закона означавало, че имотът не е запазен във вида, в който е отчужден. Наред с другото, мероприятието, за което имотът е бил отчужден, е било изпълнено, тъй като имотът е бил културно-исторически паметник и той продължава да се използва като такъв.
Промени ли се практиката след делото Кехая ?
По времето преди ВКС да се произнесе с решението си по горното дело, е било постановено вече решението на Европейския съд по дело срещу България по подобен казус – Кехая и др. – от 26 януари 2006 г.[2] След решението по делото Кехая ВКС по никакъв начин не показа, че е взел предвид основните упреци, отправени към нашите магистрати за твърде буквалното прилагане на закона и проявения формализъм при търсене на идентичност на субектите, достигащ до абсурд. Нещо повече, общоприето е виждането на гражданската и търговските колегии, че решенията на Европейския съд по правата на човека следва да бъдат възприемни като относими само за конкретния казус и че те не следва да бъдат вземани предвид в други, подобни случаи. Разбиране, което не се подкрепя от европейските институции в Страсбург. Така и след решението по делото Кехая националните съдилища продължиха своята практика да отменят влезли в сила актове на административните съдилища по пътя на косвения съдебен контрол дори и в случаите, когато „неидентичността“ на субектите се свеждаше до различни администрации на публичната власт.
В своето решение по същество от 21 април 2016 г. по делото Ченгелян и други Европейският съд по правата на човека установява нарушение на чл. 6§1(поради нарушаване принципа на правна сигурност и непризнаването от ВКС на влязлото в сила решение на ВАС от 1998 г.) и на чл. 1 от Протокол 1(поради невъзможността на жалбоподателите да влязат във владение на техния имот ). Наред с това Съдът приема, че не е готов да се произнесе по претенциите за справедливо обезщетение и дава на страните срок от 4 месеца, за да се споразумеят.
Решението на Съда по делото Дечева и др.
Към онзи момент Европейският съд се е произнесъл и по друга жалба, почти „копие“ на настоящото дело – Дечева и др. – от 26 юни 2012 г.[3] В своето решение тогава той констатира, че в двете самостоятелни и различни по характера си производства е налице съвпадение с оглед предмета на спора, тъй като е обсъждан един и същ въпрос – налице ли са предпоставките за реституция на сградите, принадлежали на наследодателите на жалбоподателките. Колкото до несъвпадението на субектите, Съдът отбелязва следното: „Вярно е, че кметът на Котел и Община Котел упражняват различни функции по отношение на общинската собственост и въпроса за реституция (виж параграфи 20 и 25 по-горе). Това не променя обаче факта, че те са различни еманации на местните обществени органи и в този смисъл на държавата“(§42)
Европейският съд отбелязва, че както и в казуса Кехайя и др., подходът възприет от ВКС в решението му от 11 април 2006 г. (при условие, че община Котел е публичен орган), е по същество „втори шанс“, който й се предоставя, за да защити правата си на собственост. Той припомня още и факта, че именно националните съдилища са намерили, че няма основания за отмяна на решението, постановено през 1995 г.(при сезирането на ВАС през 1997 г.)
В заключение Европейският съд достига до извода, че принципът на правната сигурност е нарушен поради това, че въпросите, разгледани в окончателното решение, постановено в полза на жалбоподателите на 28 март 1995 г., са били повторно разгледани и е било взето решение в противоположния смисъл.
Решението за справедливо обезщетение по делото Ченгелян и др.
Връщайки се към делото Ченгелян и др. , след решението по съществото на спора и при наличието на вече две подобни осъдителни решения по сходни казуси, Съдът вероятно е очаквал да се достигне до споразумение. Правителството очевидно не съумя да предложи приемливо за жалбоподателите решение. Убедена съм, че това не е по вина на Дирекцията за процесуално представителство на Министерството на правосъдието, която вероятно се е опитвала да играе ролята на посредник между общината и жалбоподателите и е положила немалко усилия. Неотстъпчивостта на изпълнителната власт в подобни ситуации (а може би опасенията и страхът да се поеме отговорност за сключване на подобни споразумения?) и изначалното й нежелание да прави отстъпки и компромиси, а да действа от позицията на силата, ми се струва, че са в основата на последвалото решение.
В решението си по чл. 41 от Конвенцията от 23 ноември 2017 г. Съдът се произнася по този въпрос. Той припомня своята практика, съгласно която при установяване на нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в случаи, подобни на настоящия, следва да се пристъпи към restitucio in integrum, а ако държавата не стори това, тогава тя дължи парично обезщетение на същата стойност.[4]
Съдът взема предвид представените експертни становища от двете страни и констатира, че различията са съществени при оценяване на земята, не и на сградата, но намира за по-аргументирана оценката на Правителството. Той взема под внимание и направеното възражение, че след отчуждаването на сградата в нея са били извършени съществени подобрения (което не се отрича от жалбоподателите), както и практиката на ВКС, че когато става дума за имоти, отчуждени по силата на благоустройствените закони, лицата, на които тези имоти са възстановени, са длъжни да компенсират властите за всички направени подобрения преди реституцията. Европейският съд не вижда причина да счита това тълкуване на националното право за произволно. Освен това той отбелязва, че жалбоподателите не оспорват доказателствата, които показват, че подобренията в тяхната къща са били съществени. Затова Съдът приспада от текущата пазарна стойност на имота стойността на извършените подобрения. и присъжда на жалбоподателите сумата от 462 000 EUR, съобразно наследствените им дялове.
Тези пари няма да бъдат заплатени от виновните длъжностни лица от Община Пловдив, нито от магистратите, защитили „публичния интерес“. Твърде често в подобни ситуаци имам усещането за професионална деформация в посока на силно проявено „етатистко виждане“ у магистратите, които са склонни да защитят държавния интерес в степен, която поставя съмнение тяхната блезпристрастност и независимост.
Връщайки се към заглавието на настоящия материал, си задавам въпроса: кога най-после гражданските (и търговските) съдилища ще започнат да зачитат решенията на Европейския съд по правата на човека като задължителна за тях съдебна практика? Защо за наказателните колегии това не е проблем, а за тях е? Налага ли се по този въпрос да има някаква законодателна промяна, за да няма оправдания в подобен смисъл или всичко е въпрос на нволя и желание?
[1] Application no. 47405/07
[2] жалби nos. 47797/99 and 68698/01
[3] Case of Decheva and Others v. Bulgaria, Application no. 43071/06
[4] Papamichalopoulos and Others v. Greece (Article 50), 31 October 1995, § 34, Series A no. 330‑B; Kehaya and Others v. Bulgaria (just satisfaction), nos. 47797/99 and 68698/01, §§ 20-22, 14 June 2007
