Independent Orthodox Church and Zahariev v. Bulgaria(Application no. 76620/14), 20 April 2021
/решение на Комитет/
През юли 2012 г. двадесет и четирима души, включително вторият жалбоподател, решават да създадат нова църква, наречена „Независима православна църква“. Те избират втория жалбоподател за председател на ръководството на църквата. В своя устав, приет на учредителното събрание, църквата декларира, че е „независима духовна общност от хора, които се обявяват за православни християни, обединени са около доктрината на православната църква и се управляват от избрани от тях свещеници и епископи“ (чл. 1), както и че в своята религиозна практика църквата ще се основава на „Свещеното Писание (Библията) и учението на Единната Света Католическа и Апостолска църква“ (чл. 43 (1).
Депозирана е молба за регистрация на църквата по Закона за вероизповеданията пред СГС. Последният изисква становище от Дирекцията по вероизповеданията към МС. Дирекцията се противопоставя на регистрацията с аргумента, че съгласно Конституцията традиционната религия за България е източното православие и единствената деноминация, която може да го представлява е БПЦ съгласно чл. 10 от Закона за вероизповеданията. СГС в решението си приема, че, както са формулирани от неговите основатели, нейните вярвания съвпадат с вярванията на Българската православна църква, която е провъзгласена за традиционна религия в България съгласно член 13, ал. 3 от Конституцията и чл. 10, ал. 2 от ЗВ.Наред с това е констатирано сходство в наименованията, поради което съдът отказва да извърши регистрация на църквата – жалбоподател. В жалбата до Софийския апелативен съд се посочва, че при правилно тълкуване на чл. 15, ал. 2 от ЗВ само пълното съвпадение в наименованията би представлявало пречка за регистрация, а в случая такова няма и СГС вече е имал повод да регистрира други църкви с подобни наименования, като Арменска апостолическа православна църква, Реформираната православна църква и др. Църквата жалбоподател изтъква също и че решението противоречи на чл. 9 от ЕКПЧ в светлината на тълкуването му по делото Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church (Metropolitan Inokentiy) and Others v. Bulgaria (nos. 412/03 and 35677/04, 22 January 2009)
Софийският апелативен съд не уважава подадената въззивна жалба с решението си от 8 юли 2013 г. Той постановява, че държавните органи имат право да определят условията, при които религиозната общност може да получи правосубектност и това не засяга правото на сдружаване. Всеки може да упражнява правото да изповядва своята религия чрез формиране или присъединяване към религиозна общност, включително източноправославна, но няма съответно задължение държавата да регистрира такава общност. Регистрацията на религиозните общности като юридически лица засяга само правомощието им да придобиват имущество и да развиват стопанска дейност, но не засяга свободата на отделните граждани да изповядват религията си. Жалбата до ВКС не е допусната до касация.
Европейският съд отбелязва, че действително липсата на официална регистрация и предоставянето на правосубектност като юридическо лице не е пречка служителите на църквата жалбоподател да извършват религиозни служби и нейните привърженици да практикуват вярванията си. Но в случая фактът, че властите не се намесват активно във вътрешния живот на църквата не е решаващ. Без официална регистрация и правосубектност църквата не би могла да има банкови сметки, да притежава имущество, да назначава служители и да защитава правата на членовете на своята деноминация. Такива права църквата-жалбоподател не би имала, ако се регистрира като сдружение по ЗЮЛНЦ (както възразява Правителството). Освен това Съдът вече е имал повод да приеме, че принуждаването на организация да придобие правна форма, която не търси, може само по себе си да ограничи неоправдано свободата на сдружаване (Zhechev v. Bulgaria, no. 57045/00, § 56, 21 June 2007, and Republican Party of Russia v. Russia, no. 12976/07, § 105, 12 April 2011) Същото се отнася и до свободата да се упражнява дадена религия. Поради това възражението на правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита е отхвърлено от Съда. Той констатира, че отказът да се регистрира църквата-жалбоподател като религиозна деноминация представлява „ограничение“ на нейното право, а по отношение на втория жалбоподател ограничението се изразява в правото му да изповядва своята религия.
В решението е направен анализ дали това ограничаване на правата е съгласно условията, предвидени в закона и дали то е „необходимо в едно демократично общество“.
Съдът отбелязва, че с оглед на основанията, поради които българските съдилища отказват да регистрират църквата жалбоподател (че нейното име и вяра всъщност са същите като тези на Българската православна църква) може да се приеме, че законът е имал за цел да предотврати объркване и да запази правната сигурност и по този начин да защити обществения ред и правата на другите. Ето защо ограничението в случая е било предвидено в закона. Основният въпрос в случая е – дали то е било „необходимо в едно демократично общество“. Съдът отбелязва, че изискването религиозната организация да има име, което да не създава объркване и съществено да я отличава от други подобни деноминации е резонно и по принцип може да се разглежда като оправдано ограничение на правото й да избира свободно името си. Но в случая името на църквата-жалбоподател е било достатъчно конкретно – „Независима православна църква“, за да я разграничи от „Българската православна църква“, а и няма индикации, че тя е искала да се идентифицира с БПЦ. Другата – очевидно главна – причина, цитирана от българските съдилища да откажат да регистрират църквата-жалбоподател, е, че няма разлика между нейните вярвания и вярванията на БПЦ. Оценката обаче дали религиозните вярвания са идентични или не не е въпрос на държавните власти, а на самите религиозни общности. Нещо повече, такъв подход има за последици разрешаването на съществуването само на една институция за всяка религиозна деноминация и принуждаването на вярващите да се обърнат към тази институция, което е трудно съвместимо с ефективното упражняване на правата, гарантирани от чл. 9 и 11 от Конвенцията. Държавата няма право да принуждава религиозните общности да се обединят под едно ръководство. Въз основа на изложените аргументи Съдът достига до извода, че отказът да бъде регистрирана църквата – жалбоподател не е бил „необходим в едно демократично общество“ и е довел до нарушаване на чл. 9 в светлината на чл. 11 от Конвенцията.
Оплакването за нарушение на чл. 14 от Конвенцията не е разгледано от Съда, който е приел, че това не се налага с оглед произнасянето му по другите текстове.
