Iorgov c. Bulgarie (no 2) (requête no 36295/02), 2 septеmbre 2010
Жалбоподателят изтърпява наказание доживотен затвор без право на замяна в Плевенския затвор и се оплаква, че то е нехуманно и деградиращо, а режимът, който се прилага, е прекалено строг, липсва съдебен контрол и качеството на медицинските грижи е лошо, поради което е нарушено правото му по чл. 3. Съдът намира всички оплаквания за допустими, но неоснователни.
Съдът анализира последователно всяко едно от оплакванията по чл. 3. Във връзка със съвместимостта на наказанието доживотен затвор без право на замяна с чл. 3 от Конвенцията той намира, че най-същественият въпрос по настоящото дело е дали наказанието, наложено на жалбоподателя, може да се определи като неподлежащо на намаляване. Съдът напомня отново, че доживотната присъда не се определя като наказание, неподлежащо на намаляване, поради самия факт, че практически тя може да бъде изтърпяна изцяло. За целите на чл. 3 е достатъчно една доживотна присъда да подлежи на намаляване de jure и de facto (вж. Kafkaris v. Cyprus) [ГК], № 21906/04, § 98, ЕСПЧ 2008).
Макар и вътрешното право да не предвижда възможността за условно предсрочно освобождаване, то не лишава жалбоподателя от всяка надежда за освобождаване или намаляване на присъдата. Възможно е постановяването на една от двете форми на президентско помилване: чрез опрощаване или замяна на присъдата. Съдът си дава сметка, че това е дискреционно правомощие, и отказът от упражняването му не подлежи на съдебен контрол. При все това той напомня, че най-същественият въпрос по настоящото дело в светлината на чл. 3 е дали съществува каквато и да е надежда за освобождаването на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че според представената статистическа справка, за периода от 2002 до 2009 г. вицепрезидентът е уважил молбите на 477 затворници за помилване. Големият брой молби, подадени в този период сочи, че това е вътрешноправна мярка за защита, която широко се използва от затворниците. Обстоятелството, че сред помилваните няма нито един осъден на наказание доживотен затвор, не означава, че средството само по себе си е неефективно. Освен това Съдът отбелязва, че към момента, когато е подал своята жалба – през м. август 2002 г. – жалбоподателят е изтърпял едва тринадесет години от своята доживотна присъда, което е значително по-малко от максималния срок на наказанието лишаване от свобода съгласно вътрешното право „Съдът не може да прогнозира дали жалбоподателят ще бъде освободен някога и ако да, след колко години. В правомощията на властите, и най-вече на вицепрезидента, е към съответния момент да разгледат евентуална нова молба за помилване и въз основа на актуалната информация да решат дали да намалят присъдата на жалбоподателя, или не. В светлината на информацията, с която разполага, Съдът не приема за безспорно доказано твърдението на жалбоподателя, че липсва каквато и да е надежда присъдата му някога да бъде практически намалена.“(§59)
Съдът счита, че при конкретните обстоятелства не е установено, че жалбоподателят е бил лишен от всяка надежда някой ден да бъде освободен от затвора. Ето защо той намира, че не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията в тази връзка.
По повод оплакването за нарушение на чл. 3 поради условията на лишаване от свобода, твърде рестриктивния режим на изтърпяване на наказанието, както и твърдяна липса на подходящи медицински грижи, Съдът подлага на анализ всяко едно от оплакванията. Той достига до извода, че, предвид постепенното подобряване на условията, при които жалбоподателят изтърпява наказанието си в затвора и наложения му режим, както и в светлината на предоставената информация за медицинските грижи, положени за жалбоподателя в Плевенския затвор, г-н Йоргов не е бил подлаган на нечовешко или унизително отношение. Ето защо не е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията и в тази връзка.
По повод оплакването за нарушеното му право на свобода и сигурност, тъй като липсвало ефективно вътрешно-правно средство за защита, за да оспори законността на своето задържане, Съдът намира оплакванията за допустими, но неоснователни.
