Начало > Европейски съд по правата на човека, Забрана за дискриминация, Нови решения, Право на личен живот > Изявленията на политик доведоха до две осъдителни решения срещу България

Изявленията на политик доведоха до две осъдителни решения срещу България

На 16 февруари Европейският съд постанови две решения, в основата  на които са непремерени публични изявления и публикации на българския политик Волен Сидеров срещу еврейската и ромската общности, които имат ярко изразен враждебен и дискриминационен характер. В настоящата публикация ще бъдат представени резюмета на всяко едно от тях. Това са решения по делата Behar and Gutman v. Bulgaria (Application no. 29335/13)и Budinova and Chaprazov v. Bulgaria   (Application no12567/13).

По-долу ще бъдат представени резюмета на двете решения.


По делото Behar and Gutman v. Bulgaria   (Application no. 29335/13)Съдът установи нарушение на чл. 8 и чл. 14 от Конвенцията поради ярко оцветените антисемитски и дискриминационни изказвания и писания на политическия лидер на партия „Атака“ Волен Сидеров, насочени срещу еврейската общност.

Фактите

През януари 2006 г. жалбоподателите и шестнадесет други лица, както и шестдесет и шест неправителствени организации предявяват искове на осн. чл. 5 от Закона за защита от дискриминация/ЗЗД/ срещу Волен Сидеров – лидер на политическа партия „Атака“.  Те твърдят, че редица публични изявления, направени от него, представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу роми, турци, евреи, католици и сексуални малцинства. Жалбоподателите посочват, че всеки от тях – като член на малцинство – е бил лично засегнат от тези изявления. В своята претенция те се позовават на чл. 32, ал. 1 от Конституцията, отбелязвайки че имат право на защита срещу посегателства върху тяхната чест, достойнство и добро име. Софийският районен съд /СРС/ разделя делото на осем отделни дела въз основа на специфичния вид дискриминация.

Делото на двамата жалбоподатели, които са от еврейски произход, е свързано с публикациите и изявленията  на г-н Сидеров срещу евреите и Холокоста. Жалбоподателите се позовават по-конкретно на редица пасажи в две книги на г-н Сидеров – „Силата на мамона“, публикувана през 2004 г. и на второто издание на  „Бумерангът на злото“ (2002 г.). В първото издание на  книгата (публикувано също през 2002 г.), се оспорва Холокоста и авторът го нарича „измама“ – „… Тогава се появи зародишът на голямата измама, наречена „Холокост “- версията [на историята, според която] 6 000 000 евреи бяха обгазени и изгорени в пещите на концлагерите на Хитлер. … ”(стр. 169)

Наред с това жалбоподателите се позовават и на две речи на г-н Сидеров – едната на предизборен митинг на партия „Атака“ в Бургас на 22 юни 2005 г. Един от аргументите да се гласува за партията му е свързан с това, че неговите представители в Парламента няма да позволят България да се превърне в еврейска колония. Във втората реч, произнесена на първата сесия на новоизбрания парламент на 11 юли 2005 г. той издига лозунга, че България трябва да бъде за българи.

На 10 февруари 2009 г. СРС отхвърля иска на жалбоподателите. Той приема, че направените изявления от страна на г-н Сидеров не са целяли да накърнят тяхното достойнство или чест, или да създадат сплашваща враждебна и обидна среда . Не било доказано и че той умишлено е насърчавал, давал указания или принуждавал някого да извърши дискриминация, тъй като не било установено, че изявленията му са могли да повлияят отрицателно  на хората, пред които е говорил. Не било категорично доказано, че г-н Сидеров не просто е упражнил свободата си на изразяване, а неговите изявления са накарали някои от лицата, които са ги възприели, да се отнасят по-неблагоприятно към жалбоподателите поради тяхната етническа принадлежтност(решение от 10.02.2009 г. по гр.д. № 2855/06 на СРС). Това решение е обжалвано от жалбоподателите. Те посочват, че предвид фигурата му на политик и депутат, както и  втори по получен брой гласове на президентските избори, ако г-н Сидеров  не може да повлияе на общественото мнение със своите възгледи и изявления срещу малцинствата, то тогава никой не би могъл да го направи. Жалбоподателите се позовават и на практиката на Съда в Страсбург, че расистката и антисемитска реч и отричането на Холокоста не са защитени форми на изразяване.

С решение № 2935 от 20.12.2010 г. по гр.д. № 80/2010 г. СГС оставя в сила решението на СРС, възприемайки изцяло мотивите на първоинстанционния съд и приемайки, че не са налице съставните елементи на тормоз или подбуждане по смисъла на ЗЗД.  Според въззивната инстанция в книгите Волен Сидеров е представил своите възгледи по политически,исторически, религиозни и етнически въпроси  ине било доказано, че е искал да накърни честта и достойнството на жалбоподателите или да създаде сплашваща, враждебна или обидна среда. Колкото до публичната му реч в Бургас, няма доказателства, че тези, които са я слушали, са започнали да се отнасят по-неблагоприятно към жалбоподателите поради етническата им принадлежност. Що се отнася до речта му от парламентарната трибуна, то не би могло да засегне жалбоподателите, тъй като те също са български граждани, независимо от тяхната етническа идентичност.

С определение № 1215 от 15.11.2012 г. по гр. Д. № 533/2012 г., IV г. о. на ВКС не допуска до касация жалбата. В мотивите си той отбелязва, че понятията за тормоз и подбуждане към дискриминация са изчерпателно дефинирани в ЗЗД. Значението на съответните разпоредби е ясно, а жалбоподателите не са се позовали на противоречива съдебна практика по въпроса. Наред с това практиката на ВКС по приложението на чл. 4 и чл. 5 от ЗЗД е ясно установена и не се налага преразглеждането й в друга  светлина.

Националната и международната правна рамка

В мотивите на Европейския съд е направен анализ освен на правната рамка на българското законодателство, но така също и на съответните международни документи – Препоръка No. R (97) 20 от 1997 г. относно речта на омразата;констатациите в четвъртия доклад за България(публикуван през септември 2009 г., обхващащ периода 2004 – 2008 г.) на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността /ECRI/ , в който се отбелязва със загриженост, че една крайно дясна партия предприема яростни вербални атаки срещу еутнически и религиозни малцинства. Тя  разпространява по своя частен телевизионен канал антисемитски съобщения и че, въпреки че това е докладвано на Съвета за електронни медии, изглежда, че не са предприети действия  срещу партията. Освен това Комисията отбелязва със загриженост в докладите, че законодателството не се прилага по отношение на хората, които публикуват антисемитски книги.

Подобни констатации има и в петия доклад за България (CRI(2014)36), публикуван през септември 2014 г., който обхваща периода между средата на 2008 и март 2014 г.

По допустимостта на жалбата

По повод допустимостта на жалбата от страна на правителството са изложени множество възражения, които не са приети от Съда. Първото от тях е, че в случая е налице actio popularis, тъй като жалбоподателите нямат основания да твърдят, че са пряко засегнати от нито едно от изявленията на г-н Сидеров.

Съдът отхвърля това възражение, изтъквайки, че жалбоподателите безспорно са били лично и пряко засегнати от решенията на българските съдилища, които са отхвърлили исковете им за присъждане на обезщетение. Дали изявленията на г-н Сидеров и реакцията на съдилищата спрямо тях са засегнали правата на жалбоподателите по членове 8 и 14 е въпрос, който е свързан със съвместимостта на жалбата   с разпоредбите на Конвенцията ratione materiae, а не с техния статут на предполагаеми жертви в това отношение.

По повод приложимостта на чл. 8 и чл. 14 Правителството изтъква възражения, че в случая оплакванията са необосновани, защото исковата претенция не била основана на някакви конкретни фактически обстоятелства и в този смисъл търсената на национално ниво защита не е следвало да се реализира по пътя на ЗЗД, а преди всичко чрез наказателното законодателство. Наред с това фактите по делото не попадат  предметния обхват и член 14 от Конвенцията, тъй като жалбоподателите не са претърпели никакви преки или косвени вреди в личната си сфера в резултат на изявленията на г-н Сидеров. Нито са  изтъкнали подобни  аргументи за това в националното производство.

По делото като amicus curiae е допусната да даде становище неправителствената организация Greek Helsinki Monitor, която се позовава на практиката на   Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация по въпроса дали могат отделни индивиди да се почувстват лично засегнати от обидни забележки, насочени срещу етническата или националната група, в която са членували. Наред с това са цитирани решения на СЕС, които имат връзка с конкретната жалба. Посочено е, че в редица документи на ООН и на Съвета на Европа, в които е  подчертана необходимостта от противодействие на негативните расови и етнически стереотипи (по-специално когато се разпространяват от политици).

Относно приложимостта на чл. 8 и чл. 14

Европейският съд започва анализа си с приложимостта на чл. 8. Той отбелязва,  че въпросът в този случай е дали негативните публични изявления срещу една социална група могат да се разглеждат като засягащи „личния живот” на отделни членове на тази група до степен, която да задейства прилагането на член 8 от Конвенцията по отношение на тях. Този въпрос се отнася  до компетентността на Съда ratione materiae, поради което е като въпрос за допустимостта на жалбата. В своя анализ Европейският съд се позавава на практиката си по редица дела от подобен характер (§§58-66).Той очертава основните принципи, от които изхожда, за да определи приложимостта на чл. 8. Съдът очертава релевантните фактори които се вземат под внимание, макар, че те не са изчерпателно изброени:  а) характеристиките на групата (напр. нейния размер, степента на хомогенност, нейната особена уязвимост или история на заклеймяване и нейната позиция спрямо спрямо обществото като цяло), б) точното съдържание на негативните твърдения по отношение на групата (по-специално степента, до която те могат да предадат негативен стереотип за групата като цяло, и конкретното съдържание на това (в) формата и контекста, в които са направени изявленията, техния обхват (който може да зависи от това къде и как са направени), позицията и статута на техния автор и степента, в която те са могли да повлияят на основен аспект на идентичността и достойнството на групата. Съдът подчертава, че нито един от тези фактори няма предимство;   взаимодействието на всички тях  води до крайния извод дали е достигнато „определеното ниво“, изисквано съгласно Aksu  v. Turkey [GC] (nos. 4149/04 and 41029/04,  § 58), и „прагът на тежест“, изискван по Denisov v. Ukraine [GC], no. 76639/11, §§ 112-114, 25 September 2018) и дали член 8 е приложим по този начин. Общият контекст на всеки случай – по-специално социалният и политически климат, преобладаващ по времето, когато са направени изявленията, също може да бъде важен фактор.

Връщайки се към конкретния случайq Съдът отбелязва, че изявленията на г-н Сидеров с оглед техния тон и начин на представяне са били с ярка антисемитска насоченост. Що се отнася до (по-специално) изявленията, които отричат ​​реалността на Холокоста и го разглеждат като история, измислена като средство за финансово изнудване, Съдът и бившата Комисия неизменно възприемат подобни изявления като нападения срещу еврейската общност и като подбуждане към расова омраза, антисемитизъм и ксенофобия (Perinçek v. Switzerland [GC], no. 27510/08, § 227, ECHR 2015;както и по-новите   Williamson v. Germany (dec.), no. 64496/17, § 26, 8 January 2019, иPastörs v. Germany, no. 55225/14, §§ 39 and 48, 3 October 2019).

Едва ли може да се постави под съмнение, че всички тези изказвания представляват крайно негативни стереотипи, целящи да позорят евреите и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях.

С оглед на всички тези фактори, които в случая сочат в една и съща посока и се подсилват взаимно, Съдът приема, че изявленията, направени от г-н Сидеров и оспорени от жалбоподателите, са могли да окажат достатъчно въздействие върху чувството за идентичност на евреите в България и върху чувството за собствено достойнство и самочувствие на отделни евреи там, за да са достигнали „определено ниво“ (вж. Aksu, цитирано по-горе, § 58) или „праг на тежестта“ (вж. Денисов, цит. по-горе, §§ 112-14), което се изисква с оглед наличието на   засягане на „личния живот” на жалбоподателите. Поради това Съдът приема, че член 8 от Конвенцията е приложим.Във връзка с този извод той достига до извода, че чл. 14 също намира приложение, тъй като той няма право на самостоятелно съществуване.

Други възражения за недопустимост

Що се отнася до възраженията, че жалбоподателите не били използвали най-ефективното средство за защита – иск пред КЗД, както и че не всички конкретни примери, изброени в исковата молба като фактори, удостоверяващи дискрирминирането му, са били приложени към исковата молба (визира се книгата му „Властта на мамона“, както и  речта пред митинга в Бургас. По отношение на речта в парламента ес твърди, че в нея не са визирани евреите и която и да бил одруга общност. Тези възражения са отхвърлени, тъй като г-н Сидеров не е отрекъл авторството си на книгата, а речта на митинга в Бургас е била коментирана от СГС.

Така всички възражения по допустимост, направени от Правителството, са отхвърлени.

По съществото на спора

Съдът обръща внимание, че в случаи като настоящия основинят въпрос се свежда до това – дали властите са успели да постигнат с подходящ баланс между правото на пострадалото лице на зачитане на неговия личен живот и от друга страна – правото на автора на изявленията на свобода на изразяване.

В конкретния случай Съдът констатира, че  българските съдилища не са оценили по подходящ начин тона на изявленията на г-н Сидеров. Те са  омаловажили ефекта им да заклеймяват евреите като група и да предизвикват омраза и предразсъдъци срещу тях и очевидно са ги възприели като не повече от част от легитимен дебат по въпроси от обществен интерес. С оглед на езика, използван от г-н Сидеров, и цялостната насоченост на неговото послание, лесно може да се види, че оспорените изявления в двете му книги са предназначени да осквернят евреите и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях; всички те повтарят стари антисемитски виждания, отричащи Холокоста .

Съдът подчертава, че ключовото съображение в настоящия спор е относителната тежест, която трябва да се отдаде на  двете права –  чл. 8 и чл. 10 – които по принцип имат право на еднакво зачитане  в конкретните обстоятелства на всеки случай. Затова следва да се вземат под внимание  конкретните аспекти на двете права, които се конкурират във въпросния случай, и необходимостта от преценка дали да се ограничи (или, в зависимост от случая, да се предостави защита) на всяко от тях. Националните власти имат свобода на преценка при извършването на тази оценка, но тяхното заключение може да бъде прието от Съда, само ако те са извършили преценка за пропорционалност  в съответствие с критериите, определени в неговата съдебна практика.

Според тази съдебна практика изразяването по въпроси от обществен интерес по принцип има право на силна защита съгласно член 10 от Конвенцията, докато изразяването, което насърчава или оправдава насилието, омразата, ксенофобията или друга форма на нетърпимост, обикновено не може да претендира за защита (вж. Perinçek, цитирано по-горе, § 230, с допълнителни препратки). Дори изявленията, направени от членове на парламента, не заслужават   защита, ако тяхното съдържание е в противоречие с демократичните ценности от системата на Конвенцията, тъй като упражняването на свободата на изразяване, дори в парламента, носи  „задълженията и отговорностите“, посочени в член 10 § 2.

Начинът, по който българските съдилища оценяват смисъла на изявленията на г-н Сидеров, се отразява върху начина, по който те балансират правото му на свобода на изразяване срещу правото на жалбоподателите на зачитане на личния им живот. Въпреки че са признали конкуренцията между тези две права, не може да се каже, че съдилищата са преценили правилно тяхното относително значение при конкретните  обстоятелства.

Като  придават значителна тежест на правото на г-н Сидеров на свобода на изразяване във връзка с изявленията, оспорени от жалбоподателите, и като омаловажават ефекта от тези изявления върху жалбоподателите като етнически евреи, живеещи в България, българските съдилища не са намерили необходимия баланс  в съответствие с критериите, заложени в практиката на Съда.

Като отказват да предоставят на жалбоподателите обезщетение по отношение на дискриминационните изявления на г-н Сидеров, националните власти не успяват да реагират адекватно на дискриминацията поради етническия произход на жалбоподателите и да спазят позитивното си задължение да осигурят зачитане на „личния“ живот”. Поради това Съдът намира, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията, разглеждан във връзка с член 14.

Второто решение е по делото Budinova and Chaprazov v. Bulgaria   (Application no12567/13) То е по повод редица изявления, направени от г-н Сидеров в неговата телевизионна програма „Скат“, в  интервюта, речи и книга, които според жалбоподателите представляват тормоз и подбуждане към дискриминация срещу хора от ромски етнически произход.

Фактите

Жалбоподателите отправят искане съдът да  разпореди на г-н Сидеров да спре  подобни изявления, публично да се извини и  да бъде възстановено статуквото преди тези дейстивя. Те се позовават конкретно на негови изявления по телевизионната програма на партия „Атака“ от  от 22 март, 25 май, 30 май,1 юни , 4 юни, 7 юни и 8 юни 2005 г. с тема „Цигански терор“; както и на редица други предавания на тази тема, а така също на речи на г-н Сидеров на  предизборен митинг на партията в Бургас на 22 юни 2005 г.  и на  на първата сесия на новоизбраният парламент на 11 юли 2005 г., както и на извадки от книгата му  „Българофобия“,публикувана в София през 2003г.

На 15 октомври 2008 г. Софийският районен съд отхвърля иска на жалбоподателите, приемайки, че  изявленията на г-н Сидеров представляват правилно упражняване на правото му да изрази мнение, гарантирано от член 39 § 1 от Конституцията. Решението е обжалвано пред СГС.  На 21 юни 2010 г. с решение № 2935 от 21.06.2010 г. по в. гр. д. № 2703/2010 г. Софийският градски съд оставя в сила решението на долната инстанция. Той постановява, че наличните доказателства не му позволяват да заключи, че оспорените изявления, описани в исковата молба, са подложили жалбоподателите на третиране, различно от това, предоставено на останалата част от населението, или са представлявали тормоз или подбуждане към дискриминация . В статиите си във вестника, публичните изявления, направени от него за значителен период от време и речта му в Парламента през 2005 г., г-н Сидеров не е насърчавал пряко или умишлено дискриминация срещу тези от ромски етнос.

С определение № 972 от 08.08. 2012 г. по гр. Д. № 1672/2011 г. IV г. о. на  Върховния касационен съд отказва да допусне жалбата за разглеждане. Той приема, че няма индикации, че е налице несъответстваща съдебна практика по въпросите, разглеждани по делото, или че са поставени специални въпроси, свързани с правилното прилагане на закона или неговото развитие .

По делото като amicus curiae са  допуснати да дадат становище две неправителствени организации. Greek Helsinki Monitor,със седалище в Гърция, се позовава на практиката на   Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация по въпроса дали могат отделни индивиди да се почувстват лично засегнати от обидни забележки, насочени срещу етническата или националната група, в която са членували.  The European Roma Rights Centre (“ERRC”) обръща внимание на всеобхватната дискриминация срещу ромите в Европа, на тяхното социално положение в неравностойно положение и на широкото използване на расистка реторика по отношение на тях – по-специално от политиците. ERRC се позовава  на Плана за действие от Рабат от  2012 г. „относно забраната за застъпничество на национална, расова или религиозна омраза, която представлява подбуждане към дискриминация, враждебност или насилие“ (A / HRC / 22/17 / Add.4).

Относно приложимостта на чл. 8 и чл. 14

Европейският съд започва анализа си с приложимостта на чл. 8.

Той  отбелязва, че  негативните  изявления на г-н Сидеров са били насочени към групата на  ромите в България. Съдът отдавна е признал в своята практика нейното неравностойно и уязвимо положение  и необходимостта от  специалната им защита (see Chapman v. the United Kingdom [GC], no. 27238/95, § 96, ECHR 2001-I; D.H. and Others v. the Czech Republic [GC], no. 57325/00, §§ 181-82, ECHR 2007-IV; Oršuš and Others v. Croatia [GC], no. 15766/03, §§ 147-48, ECHR 2010; Aksu, cited above, §§ 44 and 75; Horváth and Kiss v. Hungary, no. 11146/11, § 102, 29 January 2013; Vona v. Hungary, no. 35943/10, § 67, ECHR 2013; and Hirtu and Others v. France, no. 24720/13, § 70, 14 May 2020). Той специално подчертава необходимостта от борба с негативните  стереотипи на обществото Aksu v. Turkey [GC] (nos. 4149/04 and 41029/04, §§ 60-61, ECHR 2012).

Изявленията на г-н Сидеров според Съда преднамерено са били формулирани с подстрекателски термини, били са насочени да представят   ромите в България като изключително склонни към престъпления и разврат.Те са  били систематични и са се характеризирали с изключителната си опасност, тъй като общата насоченост на посланието му, предавано откровено и многократно, е било да се втълпи , че ромите са неморални социални паразити, които злоупотребяват с правата си, живеят на гърба на българското мнозинство , подложили са  това мнозинство на системно насилие и престъпления и  имат за цел да завладеят страната. Без  съмнениетова води до крайно негативни стереотипи, предназначени да оклеветят ромите в България и да предизвикат предразсъдъци и омраза към тях.

Предвид многото комуникационни канали, използвани от г-н Сидеров – телевизионни и радиопрограми, публични изказвания и книга – и честото повтаряне на основното му послание  особено в навечерието на парламентарните избори през юни 2005 г. – може да се приеме, че изявленията му достигат до широка аудитория. Освен това той е бил добре позната фигура в българлското общество и председател на тогавашна възходуща партия, а  яростната му анти-ромска позиция изглежда е съставлявала основен компонент на политическото послание на неговата партия.

С оглед на всички тези фактори  Съдът приема, че изявленията на г-н Сидеров са могли да окажат достатъчно въздействие върху чувството за идентичност на ромите в България и върху чувството за собствено достойнство и самочувствие на отделни роми, за да са достигнали „определено ниво“ (вж. Aksu, цитирано по-горе, § 58) или „праг на тежеста“ (вж. Denisov v. Ukraine [GC], no. 76639/11, §§ 112-14, 25 September 2018) , което се изисква с оглед наличието на   засягане на „личния живот” на жалбоподателите. Поради това Съдът приема, че член 8 от Конвенцията е приложим. Във връзка с този извод той достига до извода, че чл. 14 също намира приложение, тъй като той няма право на самостоятелно съществуване.

Във връзка с този извод той достига до извода, че чл. 14 също намира приложение, тъй като той няма право на самостоятелно съществуване.

По съществото на спора

Съдът припомня, че чл. 8 от Конвенцията поражда позитивни задължения и че тези задължения могат да изискват приемането на мерки, предназначени да осигурят „зачитане на … личния живот“, дори в сферата на отношенията на индивидите помежду им (виж  X и Y срещу Нидерландия, § 23; Von Hannover v. Grrmany(№ 2), (Applications nos. 40660/08 and 60641/08) § 98, 7 february 2012; и Aksu, § 59).

В Aksu (§§ 61 и 81), Съдът е приел във връзка с публични изявления, за които се твърди, че са създали  отрицателни стереотипи към малцинствена етническа група (ромите в Турция), че тъй като тези изявления могат да се разглеждат като засягащи „ личния живот” на отделните членове на групата, държавата има позитивно задължение да им  предостави обезщетение по повод направените  изявления.

При изпълнението на това задължение националните власти обаче трябва да вземат предвид и правата на автора на изявленията по член 10 от Конвенцията. По този начин в такива случаи главният въпрос е: дали властите са постигнали подходящ баланс между правото на пострадалата страна на зачитане на   нейния „личен живот“ и правото на автора на изявленията на свобода на изразяване. Ключовото съображение е относителната тежест, която трябва да се отдаде на тези две права (които по принцип имат право на еднакво зачитане) в конкретните обстоятелства за всеки случай.  Затова следва да се вземат под внимание  конкретните аспекти на двете права, които се конкурират във въпросния случай, и необходимостта от преценка дали да се ограничи (или, в зависимост от случая, да се предостави защита) на всяко от тях. Националните власти имат свобода на преценка при извършването на тази оценка, но тяхното заключение може да бъде прието от Съда, само ако те са извършили преценка за пропорционалност  в съответствие с критериите, определени в неговата съдебна практика.

Според тази съдебна практика изразяването по въпроси от обществен интерес по принцип има право на силна защита съгласно член 10 от Конвенцията, докато изразяването, което насърчава или оправдава насилието, омразата, ксенофобията или друга форма на нетърпимост, обикновено не може да претендира за защита ( вж. Perinçek, цитирано по-горе, § 230).  Дори изявленията, направени от членове на парламента, не заслужават малка защита, ако тяхното съдържание е в противоречие с демократичните ценности на системата на Конвенцията, тъй като упражняването на свободата на изразяване, дори в парламента, носи  „задълженията и отговорностите“, посочени в член 10 § 2 (вж. Pastörs v. Germany, no. 55225/14, § 47, 3 October 2019)срещу Германия, № 55225/14 ).

Съдът отбелязва, че тъй като изявленията, по отношение на които жалбоподателите искат обезщетение, са (както е видно от самите термини, използвани в тях) prima facie дискриминационни по отношение на ромите, в настоящия случай този анализ също трябва да бъде пречупен и през  задълженията, произтичащи от от чл. 14 от Конвенцията – по-специално във връзка със задължението за борба с расовата дискриминация, което включва дискриминация поради етнически произход. Съдът отбелязва, че не е негово задължение да коментира  дали оспорените изявления представляват „тормоз“ или „подбуждане към дискриминация, преследване и расова сегрегация“ по смисъла на раздел 5 от Закона от 2003 г. и параграф 1 (1) от от допълнителните разпоредби, тъй като националните власти и преди всичко съдилищата трябва да тълкуват и прилагат вътрешното законодателство. Задачата на Съда е ограничена до преразглеждане на техните решения в светлината на изискванията на Конвенцията. В този случай не може да се твърди, че българските съдилища са оценили по подходящ начин нюансите на изявленията на г-н Сидеров. Те са омаловажили ефекта  им да заклеймяват ромите в България като група, да предизвикват омраза и да създават предразсъдъци срещу тях и очевидно са ги възприели само като   част от легитимен дебат по въпроси от обществен интерес  Този подход обаче пренебрегва въпроса, че макар изразяването на мнение да може да засегне въпрос от обществено значение – като отношенията между етническите групи в дадена държава, той може в същото време да насърчава или оправдава омразата и нетърпимостта към някои от тези групи , и по този начин да нямат право на никаква или на много ограничена защита съгласно член 10 от Конвенцията (вж. например Pavel Ivanov v. Russia (dec.), no. 35222/04, 20 February 2007, № 35222/04, 20 февруари 2007 г., относно изявления за евреи в Русия, и BalsytėLideikienė v. Lithuania, no. 72596/01, § 79, 4 November 2008г., относно изявления по отношение на  евреи и поляци в Литва). С оглед на езика, използван от г-н Сидеров, и общата насоченост на неговото послание   изявленията му надхвърлят легитимната част от публичния дебат за етническите отношения и престъпността в България. Подходът, по който българските съдилища оценяват смисъла на изявленията на г-н Сидеров, се отразява на начина, по който те балансират правото му на свобода на изразяване срещу правото на жалбоподателите на зачитане на личния им живот. Въпреки че са признали конкуренцията между тези две права, не може да се каже, че съдилищата са преценили правилно тяхното относително значение при обстоятелствата на настоящия случай.   Като придават значителна тежест на правото на г-н Сидеров на свобода на изразяване във връзка с изявленията, оспорени от жалбоподателите, и като омаловажават ефекта от тези твърдения върху жалбоподателите като етнически роми, живеещи в България, българските съдилища не са осигурили  необходимия баланс  в съответствие с критериите, заложени в практиката на Съда.

Като отказват да предоставят на жалбоподателите обезщетение по отношение на дискриминационните изявления на г-н Сидеров, националните власти не успяват да реагират адекватно на дискриминацията поради етническия произход на жалбоподателите и да спазят позитивното си задължение да осигурят зачитане на „личния“ живот ”.

Поради това Съдът установява нарушение на член 8 от Конвенцията, разглеждан във връзка с член 14.

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks