Kamburov v. Bulgaria (Application no. 55350/00), 14 February 2008
/прекомерна продължителност на делбено производство/
На 12 февруари 1990 г., жалбоподателят завежда дело срещу сина си и дъщеря си в Пловдивския районен съд. Той иска делба на имуществото на починалата си бивша съпруга. Твърди, че имуществото се състои от апартамент, гараж, автомобил и движими вещи.
Първата фаза на делбата приключва с решение от 17 март 1993 г., когато Пловдивският окръжен съд позволява подялба на колата /освен на апартамента, за който е допусната такава от районния съд/ . Той определя дяловете от колата за всяка една от страните и разпорежда експертиза на вещо лице относно нейната стойност.
В съдебно заседание на 28 ноември 2001 г. страните теглят жребий, за да се определи преразпределението на разделените вещи. В решение от същата дата Пловдивският окръжен съд потвърждава разпределението и приключва делото.
Жалбоподателят заявява, че между април 2003 г. и октомври 2006 г. не са взети мерки за изпълнение на решението на Пловдивския районен съд от 28 ноември 2001 година. В потвърждение на твърдението си, той представя удостоверение, в което съдия- изпълнителят заявява, че през това време делото е било изпратено на Пловдивския окръжен съд, тъй като е било необходимо за разглеждане на граждански иск, заведен пред този съд.
До последната информация на Съда от 12.11. 2006 г. изпълнителното производство все още не е приключило.
Съдът преценява продължителността на съдебното производство, като включва в него и изпълнителното производство, доколкото я възприема като втори етап от съдебния процес. Така той констатира, че цялата продължителност на процедурата по този начин продължава най-малко шестнадесет години и девет месеца, като продължителността на периода, който се разглежда е не по-малко от четиринадесет години и два месеца /началото на делбата датира преди 7 септември 1991 г./ Съдът констатира, че поради естеството си, делбените производства са по-времеемки от типичното гражданско дело. Това обаче не освобождава органите от задължението да приключват делата в разумен срок, като държавите имат общото задължение да организират своите правни системи така, че да се гарантира спазването на всички изисквания на член 6, § 1, включително за съдебен процес в рамките на разумен период от време. Макар и да установява, че някои от забавянията са по вина на жалбоподателя, Съдът достига до извода, че по-голяма част от тях се дължат на националните съдилища, поради което установява нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок.
Доколкото българското законодателство не предоставя в момента годни средства, способстващи за присъждане на обезщетение за прекомерно забавяне на гражданските дела, Европейският съд установява нарушение и на чл. 13 във връзка с нарушението по чл. 6§1.
