Karaivanova and Mileva v. Bulgaria (Application no 37857/05), 17 June 2014
Решението е свързано с процедура по ЗСПЗЗ. Жалбоподателките наследяват 1219 кв.м. земя на брега на Черно море в землището на гр. Созопол, които са предоставени на техния баща през 30-те години на миналия век по законодателството за оземляване на бежанците от Беломорска Тракия. През 50-те години властите приемат тези земи за изоставени и през 60-те години ги актуват като държавна собственост. В същия период между общините Стара Загора и Созопол е сключен договор за замяна, по силата на който община Созопол получава терен на Старозагорските минерални бани, срещу което предоставя земя в своето землище. Част от нея е принадлежала на бащата на жалбоподателките. Върху целия терен община Стара Загора построява две масивни сгради и 22 бунгала, които са използвани за ученически лагер. Те са вписани в акт за държавна собственост през 1964 г. Към датата на възникналия правен спор ученическият лагер се е разпростирал върху площ от 17 705 кв.м. /тук са били включени и тези 1219 кв.м. на жалбоподателките/ и върху него е имало построени три масивни сгради и 26 бунгала.
През 1991 г. /след приемането на ЗСПЗЗ/ жалбоподателките отправят искане за възстановяване на земята, принадлежала на техния баща. През октомври 1997 г. поземлената комисия уважава искането им и издава решение, с което възстановява земята в реални граници. Община Стара Загора не е уведомена за тази административна процедура. Въз основа на решението жалбоподателките се снабдяват с констативен нотариален акт. През 1999 г. комисията изменя собственото си решение, като отказва да възстанови 879 кв.м. от първоначално възстановената земя, позовавайки се на указания от Министерството на земеделието. По жалба до районния съд това второ решение е отменено. Съдът постановява, че поземлените комисии не могат сами да изменят своите решения и че не е било доказано строителството да отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ /относно законността на постройките/. Въпросът за приложимостта на чл. 10б въобще не е обсъден в решението. Районният съд посочва също, че в случай на наличие на спор относно собствеността с трети лица, той би следвало да се реши пред гражданските съдилища.
През декември 1999 г. Областният управител на Бургаска област вписва терена на летния лагер като частна държавна собственост /основавайки се на Закона за държавната собственост/, а през януари 2000 г. прехвърля собствеността на община Стара Загора.
Тъй като жалбоподателките не получават достъп до своя имот и не могат реално да влязат във владение въпреки отправените писма до властите, те предявяват иск по чл. 108 от Закона за собствеността, както и такъв за неоснователно обогатяване, с който претендират изплащането на обезщетение за ползването на терена, срещу община Стара Загора. В развилото се производство, в което първоначално исковете са уважени, ВКС отменя съдебните решения на долните инстанции и дава указания да се анализира въпросът дали теренът е подлежал на възстановяване в светлината на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ. При повторното гледане на делото исковете са отхвърлени, тъй като е прието, че в конкретния казус са налице предпоставките на чл. 10б от ЗСПЗЗ. С решение от 30 март 2005 г. Върховният касационен съд оставя в сила решението на Бургаския окръжен съд.
Жалбоподателките повдигат оплаквания по чл. 6§1 и чл. 1 от протокол 1. Първото оплакване е намерено за допустимо, но неоснователно, тъй като Съдът приема, че не са налице предпоставките за позоваване на принципа resjudiсata и неговите последици както с оглед предмета на спора, така и с оглед страните.
По повод оплакването им по чл. 1 от протокол 1 жалбоподателките изтъкват наличието на две нарушения – лишаването им от собственост при наличието на влязло в сила решение в тяхна полза от 1999 г. и прекомерна продължителност на процедурата по реституция.
Съдът отбелязва, че както поземлената комисия в първоначалното си решение от 1997 г., така и районният съд в своето решение от юли 1999 г., са признали правото на собственост на жалбоподателките в реални граници. Тези решения обаче са имали декларативен характер и жалбоподателките никога не са влезли реално във владение. Европейският съд посочва, че вече е имал повод да отбележи в редица свои предходни решения, свързани със земеделската реституция, че българското законодателство позволява директно или индиректно /чрез косвения съдебен контрол, упражняван от гражданските съдилища/ тези административни по своя характер решения да бъдат оспорвани от трети лица, които претендират, че имат самостоятелни собственически права върху същия имот (Sivova and Koleva, no. 30383/03, § 7415November 2011; Lyubomir Popov no. 69855/01, § 117, 7 January 2010; Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 56, 28 May 2013; Kupenova and Others v. Bulgaria (dec.), no. 12664/05, § 30, 7 May 2013). В настоящия случай жалбоподателките трябва да са били наясно още в началото на reivindicatio процедурата, че е налице конкурираща се претенция от страна на община Стара Загора, която е владеела имота. Ето защо според Съда те не са могли да имат легитимно очакване, че решението на поземлената комисия от 1997 г. и това на районния съд от 1999 г. окончателно защитават техните собственически права.(§§ 74-76) Съдът отбелязва наред с това, че националното законодателство предвижда определени хипотези, при които не е възможно възстановяване в натура, поради което заинтересованите лица имат право да получат парично обезщетение. Жалбоподателките не са се възползвали от това свое право. Ето защо Съдът намира, че не е налице нарушение на чл. 1 от протокол 1 в контекста на лишаването от собственост, каквото оплакване са повдигнали жалбоподателките.
В същото време Съдът отбелязва, че за жалбоподателките легитимното очакване за възстановяване на собствеността възниква още с първоначалното решение на поземлената комисия, след което те са участвали в две самостоятелни съдебни производства /по оспорване на второто административно решение и гражданското във връзка с иска reivindicatio/, които продължават до 30 март 2005 г. Така за продължителен период от време те са били в състояние на несигурност дали ще получат своя имот в реални граници или друг вид обезщетение. Съдът припомня, че той вече нееднократно е установявал нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в този контекст. Ето защо в решението по делото Vasilev and Doycheva v. Bulgaria (no. 14966/04, 31May 2012, § 69) той не само констатира един повтарящ се сериозен проблем, но и изразява мнение, че българските власти трябва да предвидят ясни срокове за приемането и изпълнението на административните решения, свързани с процеса на реституция на земеделска земя. Съдът критикува възприетия законодателен подход за две независими и самостоятелни производства – едното между претендиращите възстановяване на собствеността и съответната поземлена комисия, в което не се допуска участието на трети заинтересовани лица и другото – между лицата, чиито имоти са възстановени и третите лица със самостоятелни собственически права. Именно това води до прекомерно забавяне на цялата реституционна процедура. Европейският съд посочва, че колкото и широка да е свободата на преценка на държавите да предприемат социални и икономически реформи, все пак те трябва да организират така своите съдебни и административни системи, че да гарантират правата, защитени от Конвенцията. В настоящия случай, изисквайки от жалбоподателките да участват в две самостоятелни процедури, за да се определи обема и вида на съответната реституция, властите са забавили за неоправдано дълъг период от време ефективното упражняване на тяхното право на реституция . Поради това Европейският съд намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в този аспект.
