Karaivanova and Mileva v. Bulgaria (Application no 37857/05), 17 June 2014
Решението е свързано с процедура по ЗСПЗЗ. Жалбоподателките наследяват 1219 кв.м. земя на брега на Черно море в землището на гр. Созопол, които са предоставени на техния баща през 30-те години на миналия век по законодателството за оземляване на бежанците от Беломорска Тракия. През 50-те години властите приемат тези земи за изоставени и през 60-те години ги актуват като държавна собственост. В същия период между общините Стара Загора и Созопол е сключен договор за замяна, по силата на който община Созопол получава терен на Старозагорските минерални бани, срещу което предоставя земя в своето землище. Част от нея е принадлежала на бащата на жалбоподателките. Върху целия терен община Стара Загора построява две масивни сгради и 22 бунгала, които са използвани за ученически лагер. Те са вписани в акт за държавна собственост през 1964 г. Към датата на възникналия правен спор ученическият лагер се е разпростирал върху площ от 17 705 кв.м. /тук са били включени и тези 1219 кв.м. на жалбоподателките/ и върху него е имало построени три масивни сгради и 26 бунгала.
През 1991 г. /след приемането на ЗСПЗЗ/ жалбоподателките отправят искане за възстановяване на земята, принадлежала на техния баща. През октомври 1997 г. поземлената комисия уважава искането им и издава решение, с което възстановява земята в реални граници. Община Стара Загора не е уведомена за тази административна процедура. Въз основа на решението жалбоподателките се снабдяват с констативен нотариален акт. През 1999 г. комисията изменя собственото си решение, като отказва да възстанови 879 кв.м. от първоначално възстановената земя, позовавайки се на указания от Министерството на земеделието. По жалба до районния съд това второ решение е отменено. Съдът постановява, че поземлените комисии не могат сами да изменят своите решения и че не е било доказано строителството да отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ /относно законността на постройките/. Въпросът за приложимостта на чл. 10б въобще не е обсъден в решението. Районният съд посочва също, че в случай на наличие на спор относно собствеността с трети лица, той би следвало да се реши пред гражданските съдилища.
През декември 1999 г. Областният управител на Бургаска област вписва терена на летния лагер като частна държавна собственост /основавайки се на Закона за държавната собственост/, а през януари 2000 г. прехвърля собствеността на община Стара Загора.
Тъй като жалбоподателките не получават достъп до своя имот и не могат реално да влязат във владение въпреки отправените писма до властите, те предявяват иск по чл. 108 от Закона за собствеността, както и такъв за неоснователно обогатяване, с който претендират изплащането на обезщетение за ползването на терена, срещу община Стара Загора. В развилото се производство, в което първоначално исковете са уважени, ВКС отменя съдебните решения на долните инстанции и дава указания да се анализира въпросът дали теренът е подлежал на възстановяване в светлината на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ. При повторното гледане на делото исковете са отхвърлени, тъй като е прието, че в конкретния казус са налице предпоставките на чл. 10б от ЗСПЗЗ. С решение от 30 март 2005 г. Върховният касационен съд оставя в сила решението на Бургаския окръжен съд.
Жалбоподателките повдигат оплаквания по чл. 6§1 и чл. 1 от протокол 1. Първото оплакване е намерено за допустимо, но неоснователно, тъй като Съдът приема, че не са налице предпоставките за позоваване на принципа resjudiсata и неговите последици както с оглед предмета на спора, така и с оглед страните.
Съдът подчертава, че правото на справедлив процес по член 6 § 1 от Конвенцията, тълкуван в светлината на принципите на върховенството на закона и правната сигурност, включва изискването, когато съдилищата са се произнесли окончателно по спора между страните, тяхното решение дане може да бъде оспорвано (Brumărescu v. Romania [GC], no. 28342/95, § 61, ECHR 1999-VII). Принципът на правната сигурност и зачитането на res judicata последиците на окончателните съдебни решения означава, че страните по спора нямат право да искат преразглеждане на окончателно и задължително съдебно решение (Ryabykh v. Russia, no. 52854/99, § 52, ECHR 2003‑IX,Sivova and Koleva, § 66).Във всички правни системи ефектът на силата на пресъдено нещо се ограничава в два аспекта – относно страните и относно предмета на спора /adpersonam иadrem./
Европейският съд подлага на анализ двете съдебни процедури, проведени от жалбоподателките, от тази гледна точка.
Той отбелязва, че в първата процедура страни са поземлената комисия и жалбоподателките.Тя се явява задължителна и обвързва само тях. В нея община Стара Загора не взема участие. Общината е страна в следващото съдебно производство. Българското законодателство третира общините като самостоятелни юридически лица, когато става въпрос за придобиване на собственост, извършване на различни разпоредителни сделки, както и при участие в съдебни произодства. Именно поради това двете общини – Созопол и Стара Загора са осъществили замяната на имоти. От тази гледна точка настоящото дело се отличава от случая Decheva and Others v. Bulgaria (no.43071/06, 26 June 2012), в който две еманации на един и същ правен субект (общинският съвет и кметът на община Котел) водят две самостоятелни производства и ВКС приема, че едното съдебно производство не обвързва с последиците си другото.
Съдът отбелязва, че при тези обстоятелства той не е убеден, че съдебното решение от 26 юли 1999 г. е било задължително за всички и че подходът на властите е довел до нарушаване на принципа на правната сигурност от гледна точка на аспекта ad personam.(§§44-51)
Съдът продължава анализа си и с оглед втория аспект – относно предмета на спора. Той отбелязва, че първата съдебна процедура не се отнася до съдебен контрол по повод отказ да бъде възстановен имота на жалбоподателките, а е свързана с отмяната на второто решение на поземлената комисия, с което по същество е преразгледано първото, благоприятно решение. Районният съд е посочил изрично в мотивите си, че община Стара Загора не може да бъде страна в производството, но доколкото упражнява владение върху имота, спорът следва да бъде решен в самостоятелно производство.Той е приел, че не са налице предпоставките на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ, защото няма доказателства за законността на извършеното строителство и как община Стара Загора е придобила собстевността върху ученическия лагер. В това производство въобще не са изследвани предпоставките на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ – не са събирани доказателства дали върху имота е било реализирано някакво мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността в реални граници. Тези възражения са направени едва във второто съдебно производство при предявяване на иска reivindicatio. Тогава е установено, че летният лагер, в който е включен и имотът на жалбоподателките, представлява „комплекс от строителни работи“, включващи сгради, пътища и друга инфраструктура. Поради това възстановяването на парцела в реални граници е невъзможно.
При тези констатации Европейският съд достига до извода, че националните съдилища не са разгледали един и същ въпрос два пъти – в производството по реституция и в производството по иска rei vindicatio. В този смисъл настоящият случай не е идентичен с делото Kehaya and Others v. Bulgaria (nos. 47797/99and 68698/01, §§ 34-55, 12 January 2006), в което един и същ правен спор, с един и същ предмет е бил разгледан в две самостоятелни производства – дали преди национализацията на земята наследодателят на жалбоподателите е бил собственик или не.
Ето защо Съдът намира, че в конкретния случай подходът на националните съдилища не е довел до нарушаване на принципа на правната сигурност, залегнал в чл.6§1, поради което не е налице нарушение на правото на справедлив процес.
