Karandja c. Bulgarie (Application no 69180/01), 7 octobre 2010
Неоправдана употреба на огнестрелно оръжие от страна на полицията за задържането на лице, заподозряно в извършването на кражба и шофиране без документи за правоуправление, което след задържането му успява да избяга от полицейското управление и при преследването му е простреляно смъртоносно. Срещу сина на жалбоподателката било образувано досъдебно производство през 1995 г. за взломна кражба от автомобил на 700 чифта чорапи, извършена през декември 1994 г., както и друго производство за шофиране без валидно свидетелство за правоспособност.Той не е осъждан за други престъпления и няма индикация, че срещу него са повдигани други обвинения. На 5 юни 1997 г. той е задържан след обявяването му за общонационално издирване, тъй като му е определена мярка за неотклонение „задържане под сража“. Отведен е в трето РПУ в гр. София, откъдето успява да избяга. Озовал се навън, той продължава да тича по улиците около полицейското управление. Главният сержант, който е блъснат преди това от задържания, се впуска след него. При преследването му сержантът произвежда два изстрела във въздуха, а малко по-късно насочва оръжието си към бягащия. Куршумът уцелва задната част на главата на г-н Каранджа и той пада на земята. Малко по-късно е откаран в „Пирогов“. Независимо от проведената спешна мозъчна операция, той умира ден и половина по-късно.
Непосредствено след това са извършени първоначални следствени действия – оглед, изземване на веществени доказателства, натривки от ръцете на сержанта, произвел изстрелите, както и самото оръжие. На 16 юни 1997 г. Софийската военно окръжна прокуратура отказва да образува предварително разследване на инцидента, като констатира, че главен сержант Г.П. е действал в съответствие с член 42, ал. 1, т. 5 от Закона за националната полиция от 1993 г. Той използвал огнестрелното си оръжие, след като е дал предупреждение, за да предотврати бягството на задържано лице. Поради това действието му не било престъпно. По жалба на майката на 24 февруари 1998 г. Главната прокуратура отменя това постановление, като констатира, че образуването на предварително производство при такива обстоятелства е задължително. На 4 март 1998 г., Софийската военно-окръжна прокуратура издава постановление за образуване на досъдебно производство и на 6 март 1998 г. изпраща преписката по делото на военен следовател. На 29 септември 1998 г. Софийска военно-окръжна прокуратура констатира, че следователят не се е опитал да установи самоличността на най-близкия роднина на г-н Каранджа, за да му даде възможност да се запознае с преписката и да заведе, ако желае, граждански иск. Тя връща делото на следователя, като му дава указания да отстрани този пропуск. Въпреки че следователят не спазва тези указания, на 21 декември 1998 г. Софийска военно-окръжна прокуратура решава да прекрати разследването, като повтаря мотивите, представени от следователя на 31 август 1998 г. почти дословно. През декември 1999 г. това постановление е оставено в сила от военноапелативната прокуратура и повторно е отменено от Главната прокуратура през юни 2000 г. На 12 октомври 2000 г. следователят отново предлага прекратяване на разследването, като представя абсолютно същите мотиви както по-рано . С постановление от 24 октомври 2000 г. Софийската военно-окръжна прокуратура прекратява разследването като повтаря мотивите, представени от следователя почти дословно и добавя, че случаят попада в приложното поле на член 12a от Наказателния кодекс. На 16 ноември 2000 г. Военно-апелативната прокуратура потвърждава прекратяването. В окончателно решение от 21 ноември 2000 г. Военно-апелативният съд също потвърждава прекратяването. Той напълно споделя заключението на органите на прокуратурата, че действията на главен сержант Г.П. са в съответствие с член 42, ал. 1, т. 5 от Закона за националната полиция от 1993 г. и попадат в приложното поле на член 12a от Наказателния кодекс. Освен това отбелязва, че сержантът се е целел в краката на г-н Каранджа и го е прострелял в задната част на главата единствено заради увеличаващото се разстояние между тях и скоростта на преследването.
Европейският съд подлага на анализ наличието на предпоставките на чл. 2§2b, допускащ използването на сила, която не надхвърля абсолютно необходимото за „предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода“. Той отбелязва със загриженост, че в предишното подобно дело Tzekov v. Bulgaria (no. 45500/99, 23 February 2006, §§ 28, 29 and 54,) вече е констатирал, че чл. 42, ал. 1, т. 4 от Закона за националната полиция от 1993 г. позволява на органите на полицията да използват огнестрелно оръжие за извършването на арест, независимо от сериозността на престъплението, за извършването на което е заподозряно лицето, или опасността, която представлява то. Вярно е, че за разлика от цитираното дело в настоящото органите на военната прокуратура и военният съд се позовават на новия член 12a от НК, който определя положенията, в които е допустимо да бъдат причинявани вреди, за да се осъществи арест (въпреки че той влиза в сила два месеца след злополуката). „Без обаче да обяснят защо, и в очевидно противоречие с обикновения смисъл на текста на разпоредбата, те го тълкуват като позволяващ на органите на полицията да използват огнестрелно оръжие за арест на задържано лице, което се опитва да избяга. Ролята на Съда не е да поставя под въпрос точността на това тълкувание; той трябва да основе своята проверка на разпоредбите на вътрешното право по начина, по който са прилагани от националните органи на властта (виж, mutatis mutandis, Minelli v.Switzerland, 25март 1983 г., § 35, Серия A № 62, и Vasilescu v. Romania, 22 май 1998 г., § 39, Reports of Judgments and Decisions 1998‑III).“(§58)
Съдът препотвърждава изводите, до които е достигнал в решенията си по делата Tzekov v. Bulgaria и Nachova and Others v. Bulgaria ([GC], nos.43577/98 and 43579/98, ECHR 2005‑VII, §§94-97), а именно: правните разпоредби, уреждащи употребата на огнестрелно оръжие от органите на полицията по отношение на лица, които се опитват да избягат от арест, както са тълкувани и прилагани в настоящия случай, са по същността си недостатъчни за защита на съответните лица от неоснователни и произволни накърнявания на тяхното право на живот. Съдът подчертава, че законната цел на извършването на законосъобразен арест може да оправдае застрашаването на човешки живот единствено при обстоятелства на абсолютна необходимост; такава необходимост не е налице, когато се знае, че лицето, което трябва да бъде арестувано, не представлява заплаха за живота или телесната неприкосновеност, и не е заподозряно в извършването на насилствено престъпление, дори ако неизползването на смъртоносна сила може да доведе до загубване на възможността да бъде арестуван беглецът. Принципът на строга съразмерност, който е присъщ за член 2, изисква националната правна рамка, уреждаща операциите по арест, да предвижда употреба на огнестрелно оръжие в зависимост от внимателна преценка на конкретните обстоятелства и по-специално, в зависимост от оценката на естеството на престъплението, извършено от беглеца, и на опасността, която той представлява. Освен това вътрешното право, уреждащо полицейските действия, трябва да осигури система от адекватни и ефективни предпазни мерки срещу произвол и злоупотреба със сила и дори срещу злополуки, които могат да бъдат избегнати. По-специално служителите на правоприлагащите органи трябва да бъдат обучени да преценяват дали е или не е налице абсолютна необходимост от употреба на огнестрелно оръжие не само въз основа на буквата на съответната нормативна уредба, но и като се отчете съответно водещото значение на зачитането на човешкия живот като основна ценност. Що се отнася до действията на полицията в конкретния случай, Съдът взема под внимание обстоятелството, че г-н Каранджа действително е избягал, но той отбелязва, че никога не е посочвано, че органите на полицията са имали причини да считат, че той е извършил насилствено престъпление, че е опасен, или че, ако не му бъде попречено да избяга, би представлявал опасност за тях или трети лица (за сравнение – mutatis mutandis,Juozaitienė and Bikulčius v. Lithuania, nos. 70659/01 and 74371/01, §§ 79 and 80, 24 April 2008).
Освен това, наличните доказателства – основно присъствието в близост до местопроизшествието на патрулна кола и на други служители, които не са участвали в преследването предполага, че полицията е могла да се опита да възпрепятства бягството на г-н Каранджа, без да използва огнестрелно оръжие.
В заключение Съдът приема, че държавата не е спазила своите задължения по член 2 от Конвенцията поради това, че правните разпоредби, уреждащи употребата на огнестрелно оръжие от органите на полицията, са неправилни, и поради това, че г-н Каранджа е застрелян при обстоятелства, при които употребата на огнестрелно оръжие е несъвместима с тази разпоредба.
По отношение на процедурните аспекти на чл. 2 и произтичащите от този текст позитивни задължения на държавата Съдът отбелязва, че разследването се ограничава до законността на поведението на главен сержант Г.П. в контекста на член 42, ал. 1, т. 5 от Закона за националната полиция от 1993 г., съгласно тълкуването, което се прави от военните следствени и прокурорски органи и военния съд Като се позовават на строгата буква на тази разпоредба и на своето тълкувание на член 12a от НК посочените по-горе органи пренебрегват обстоятелства, които са от много голямо значение, като фактите, че сержантът не е имал причина да счита, че г-н Каранджа представлява заплаха за когото и да било, че може да са съществували други начини да му се попречи да избяга и че е спорно дали сержантът изобщо е имал право да използва огнестрелно оръжие, за да предотврати бягството му. Този подход не отговаря на изискванията на член 2. Съдът критикува и прекомерната бавност на самото разследване, както и ограниченията за достъп до следствените материали на майката на простреляния младеж.
Съдът посочва, че в резултат от автоматичната система за преразглеждане на прекратяването, която е в сила между януари 2000 г. и май 2001 г., жалбоподателката в крайна сметка не е била в състояние ефективно да оспори констатациите на разследването (виж, за разлика от това McShane v. the United Kingdom, no. 43290/98, §118, 28 май 2002 г.). Възможността да бъдат подадени възражения пред следователя е явно недостатъчна в това отношение, тъй като самият следовател е лицето, което им отговаря и тъй като те не променят изобщо крайното му предложение към органите на прокуратурата. При тези обстоятелства и с оглед на прекия и личен интерес на жалбоподателката от предмета на разследването Съдът счита, че тя не може да се счита за включена в производството в степента, необходима за защитата на нейните законни интереси.(§ 67)
По повод оплакването по чл. 13 във вр. с чл. 2 Съдът го намира за допустимо, но не вижда основания да го разгледа самостоятелно.
