Kayriakovi c. Bulgarie (requêtе n° 30945/04), 7 janvier 2010
През 1974 г. първият и втората жалбоподатели(съпрузи, третата жалбоподателка е тяхна дъщеря) закупуват от Столична община апартамент с площ от 95 кв. м, който е станал държавна собственост по силата на национализацията. В началото на 1993 г. наследниците на предишния собственик на имота преди национализацията завеждат иск срещу първия и втората жалбоподатели на основание чл. 7 ЗВСОНИ. Производството приключва с окончателно решение на Върховния касационен съд от 8 януари 2001 г. Първият и втората жалбоподатели са могли до два месеца след окончателното решение на Върховния касационен съд от 8 януари 2001 г. да подадат заявление за компенсаторни, но те не са се възползвали от тази възможност. Макар че не е предявен иск по чл. 108 от Закона за собствеността, бившите собственици прогонват жалбоподактелите от жилището, след което завеждат дело за неоснователно обогатяване – пропуснати ползи от наемите, които са могли да получат за период от 5 години (1996-2001 г.) След осъдително решение на две инстанции през юни 2007 г. първият и втората жалбоподатели изплащат на предишните собственици на апартамента сумата от 31 265 лева, или приблизително 16,000 евро, а третата жалбоподателка изплаща сумата от 15 632 лева, или приблизително 8 000 евро.
Съдът намира, че жалбата по повод производството по чл. 7 ЗВСОНИ е недопустима, отчитайки като начален момент изтичането на двумесечния срок за подаване на молба за ЖКЗ. Той разглежда жалбата само по повод оплакването за осъждането им да заплатят обезщетението за неоснователно обогатяване.
Съдът отбелязва, че в резултат от приложението по отношение на първия и втората жалбоподатели на ЗВСОНИ във връзка със съответните разпоредби за нищожност на договорите, те са определени за отговорни със задна дата да заплатят вреди на собствениците на техния апартамент преди национализацията за това, че са продължили да го ползват и след влизането в сила на Закона за реституцията Съдът трябва да прецени дали съответните законови правила и съдебна практика, както са приложени в настоящия случай, поддържат справедлив баланс между преследваните законни цели и изискванията на чл. 1 от Протокол № 1 за защита на индивидуалните права.
Според Съда не би могло разумно да се изисква жалбоподателите да сторят това нито през 1992 г., нито след 1993 г., когато срещу тях е предявен иск на основание ЗВСОНИ. По това време и до постановяването на окончателното решение през януари 2001 г. тяхното право на собственост се е считало за валидно за целите на закона и те са имали право да ползват съответните правни средства за защита в националните съдилища, което са и сторили. Съдът не може да разгледа основанията, на които правото на собственост на първия и втората жалбоподатели е обявено за нищожно през 2001 г., тъй като съответната жалба е подадена след шестмесечния срок, постановен в чл. 35 от Конвенцията . Въпреки това в контекста на разглеждания въпрос, а именно пропорционалността на законодателния и съдебния подходи, които налагат ретроактивна отговорност на жалбоподателите, Съдът отбелязва, че подобна отговорност е установена във всички случаи на недействителност и следователно в широк кръг от съществено различаващи се случаи, включително такива, в които държавната администрация е в основата на поредица от събития. Според Съда автоматичното прилагане на ретроактивна отговорност за вреди на добросъвестни собственици като жалбоподателите се разминава драстично с изискванията за пропорционалност, предвидимост и справедлив баланс Макар че са били осъдени да заплатят обезщетение само за последните 5 години (поради изтичането на давностния срок за предходния период), според Съда тази давност не може да възстанови необходимия справедлив баланс, тъй като жалбоподателите е трябвало да заплатят значителна сума за това, че са живяли в апартамента по време, когато за всички цели на закона този апартамент се е считал тяхна собственост. Следователно Съдът постановява, че намесата в правата на жалбоподателите, защитени по силата на чл. 1 от Протокол № 1, е несъразмерна и поради това неоправдана и намира нарушение на тази разпоредба. По отношение на третата жалбоподателка Съдът намира оплакването й за недопустимо, поради подаването му след изтичането на 6-месечния срок.
