Kirova and Others v. Bulgaria (Application no. 31836/04), 2 july 2009
През 1984 г. първата жалбоподателка закупува от СО апартамент, който държавата е конфискувала от от г-н С. M., осъден за шпионаж и държавна. През 1990 г. Върховният съд отменя присъдата и през 1997 г. г-н С. M. предявява ревандикационен иск срещу първата жалбоподателка, който е уважен с мотиви, че договорът, по силата на който тя е придобила апартамента, нищожен, защото не е подписан от кмета, а от друг служител. Поради това апартаментът е останал държавна собственост и съдебното решение от 1990 г. има ефект на възстановяване на правото на собственост на г-н С. M. През 2004 г. първата жалбоподателка подава заявление за получаване на компенсаторни записи по ЗОСОИ. Към октомври 2008 г. областният управител все още не е взел решение по искането.
Съдът счита, че намесата е предвидена от закона, тъй като са приложени съществуващите правила за нищожност на договорите, и преследва законната цел да поправи неправдите на комунистическия режим. Въпреки разликите между случаите, разгледани по делото Великови и други, които се отнасят до специалното реституционно законодателство относно одържавени имоти, и настоящото дело, по което са приложени общите правила относно нищожността на договорите, Съдът е на мнение, че мерките са сходни и е уместно да се използват същите критерии. Той е възприел подобен подход и в по-скорошното дело Масленкови срещу България (№ 50954/99, § 34, 8.11.2007 г.).
Съдът отбелязва, че договорът на първата жалбоподателка е намерен за нищожен, защото не е подписан от надлежно оторизираното длъжностно лице – пропуск на властите. Освен това законът, както се тълкува от съдилищата, не ограничава със срок г-н С. М. да търси обявяване на нищожността. Той предявява иск 7 години след решението, отменящо конфискацията. Тази неограничена възможност за оспорване на правото на собственост върху имущество, придобито от държавата, не съответства на принципа на правната сигурност. Поради това Съдът е на мнение, че настоящият случай е подобен на случая Тодорова, разгледан по делото Великови и други (§§ 236 – 242), в който той е установил, че властите не са поставили ясни граници по отношение възстановяването на имоти, придобити от добросъвестни собственици след национализацията, и че техният подход генерира правна несигурност. По делото Тодорова Съдът приема, че принципът на пропорционалност изисква на засегнатия да бъде изплатено обезщетение, съобразено с пазарната стойност на имота. По настоящото дело първата жалбоподателка не е получила никакво обезщетение. Чл. 5, ал. 3 от ЗОСОИ не дава право на лица в нейното положение да получат компенсаторни записи, тъй като се отнася само за лица, загубили жилищата си на основание на чл. 7 от ЗВСОНИ. Правителството не представя съдебни решения, в които тази разпоредба да е приложена в случаи като настоящия, нито посочва друга разпоредба, която й дава право да получи компенсаторни записи. Затова Съдът заключава, че не е постигнат справедлив баланс между обществения интерес и необходимостта да се защити правото на собственост на първата жалбоподателка. Налице е нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.