Те не трябва да разполагат с изключителна компетентност винаги, когато сред извършителите на престъпление има и военно лице. При наличието на граждански лица, обвинени за извършено престъпление наред с лице от състава на въоръжените сили, следва да са налице много сериозни и убедителни причини, поради които военните съдилища да разгледат спора. Международната тенденция е да се ограничава компетентността на тези съдилища.
Това са основните изводи от решението на Европейския съд по правата на човека по делото Mustafa c. Bulgarie, което бе оповестено на 29 ноември.
Фактите
На 1 ноември 2011 г. на жалбоподателя е повдигнато обвинение за това, че е създал организирана престъпна група с цел да се облагодетелства от финансови средства, както и за контрабандна дейност в особено големи размери. Тъй като един от членовете на групата е бил военен към датата на извършените престъпления, е прието, че делото е от компетентността на военните съдилища. Дори и ако се касае за организирана престъпна група, делото отново би било от компетентността на военен съд, а не на специализиран наказателен съд, ако някой от участниците е военен, по силата на чл. 411а от НПК. На 19.11.2012 г. военната прокуратура в Сливен внася обвинителен акт във военния съд в същия град. С присъда от 8 април 2013 г. състав от военен съдия и двама съдебни заседатели признава жалбоподателя за виновен и го осъжда на пет години лишаване от свобода и глоба от 20 000 лв. На 13 октомври същата година присъдата е оставена в сила от военно-апелативния съд, заседаващ в състав от трима военни съдии.
След касационна жалба от страна на г-н Мустафа ВКС отменя решението на военно-апелативния съд, установявайки груби нарушения на съдопроизводствените правила и връща делото за ново разглеждане. От своя страна въззивната инстанция поради същите основания отменя присъдата на първоинстанционния съд и връща делото за ново разглеждане. Военноокръжният съд при повторното разглеждане на делото постановява отново осъдителна присъда със същия размер лишаване от свобода и глоба, която е оставена в сила от военно-апелативния съд.
Жалбоподателят сезира ВКС, оспорвайки в касационната си жалба наред с другото и независимостта и безпристрастността на военните съдилища. С окончателно решение от 24 юни 2016 г. Върховният касационен съд оставя в сила присъдата на жалбоподателя за контрабанда в особено големи размери, но го оправдава по обвинението за организиране и участие в престъпна група. Той намалява наказанието лишаване от свобода на три години, но потвърждава размера на наложената глоба.
Що се отнася до аргумента на жалбоподателя, че процесът му във военните съдилища не отговаря на изискванията на чл.6§ 1 от Конвенцията, ВКС приема, че статутът на военните съдии предоставя достатъчно гаранции за запазване на тяхната независимост и безпристрастност. По-конкретно, той постановява, че военните съдии се ползват със същите конституционни гаранции като тези на гражданските съдии и че за тях се прилагат същите правила за възнаграждение, за наказване и повишение. ВКС посочва, че въпреки че имат военно звание, те не са офицери от кариерата и че тези степени са им били присвоени от административния ръководител на съда, в който са били назначени.
Оплакванията
Жалбоподателят повдига оплакване, че неговият процес пред военния съд и военно-апелативния съд не е отговарял на изисктванията на чл. 6§1 от Конвенцията. В частност той посочва, че военният съд се състои от един военен съдия и двама офицери, а военно-апелативният съд – от трима военни съдии. Той твърди, че тези съдилища не могат да бъдат независими и безпристрастни и че участието на цивилно лице пред юрисдикции, състоящи се само от военни, представлява само по себе си нарушение на чл. 6§1.
Преценката на Съда
Европейският съд припомня кои характеристики е отчитал в своята практика при поставянето на въпроса за независимостта и безпристрастността на един съд, позовавайки се на решението на Голямото отделение по делото Maktouf et Damjanović c. Bosnie‑Herzégovine [GC], nos 2312/08 et 34179/08, § 49, CEDH 2013. В специфичния контекст на жалбата според него се налага този въпрос да бъде разгледан чрез обективна преценка, която да удостовери, че съществуват достатъчно гаранции, за да се изключи всякакво легитимно съмнение по този въпрос ( Bulut c. Autriche, 22 février 1996, § 31, Recueil des arrêts et décisions 1996‑II, et Thomann c. Suisse, 10 juin 1996, § 30, Recueil 1996‑III).
Той отбелязва, че Конвенцията не забранява военните съдилища да разглеждат наказателни дела срещу лица, които са военни, стига да бъдат спазени гаранциите за независимост и безпристпрастност на чл. 6§1. Съдът обаче посочва, че когато цивилни лица са изправени пред военни съдилища за престъпления, които не са свързани с армията, подобна ситуация сериозно подкопава доверието, което съдилищата трябва да внушат в демократичното общество(Canevi et autres c. Turquie, no 40395/98, § 33, 10 novembre 2004).(§33) Тази загриженост кара Съда да приеме, че разглеждането на дела срещу граждански лица от военни съдилища ще съответства на чл. 6§1, само в изключителни случаи. Още повече, че такава е и международната тенденция – да се изключи от компетентността на военните съдилища правомощието им да разглеждат дела срещу цивилни лица. (Ergin c. Turquie (no 6), no 47533/99, § 46, CEDH 2006‑VI (extraits), et Maszni c. Roumanie, no 59892/00, § 50, 21 septembre 2006)
Връщайки се към конкретния случай, Европейският съд отбелязва, че военните съдии имат същата професионална подготовка, както и цивилните, ползват се от едни и същи конституционни гаранции, доколкото също се избират от Висшия съдебен съвет и са несменяеми. Все пак някои от техните характеристики са от такова естество, че дават основание за съмнения относно независимостта и безпристрастността им. Макар че прилагат същите процесуални правила при разглеждането на делата като обикновените съдилища, такива елементи, като задължението на военните съдии да се подчиняват на военната дисциплина, формалната им принадлежност към военните, получаването на чин, както и статутът на съдебните заседатели, които също са военни офицери от действащата армия(и са избирани от военно-апелативните съдилища по предложение на командирите на воинските подразделения), дават основание да се смята, че военните съдилища в България не могат да бъдат приемани като еквивалентни на гражданските съдилища. Освен това, съгласно българското право, делата, свързани с престъпления на организирани престъпни групи, са подсъдни на специализирания наказателен съд, но по силата на чл. 411а от НПК, ако в такава група участва военен, тогава подсъдността е на военните съдилища.
Делото на жалбоподателя е било подсъдно на военните съдилища поради единственат причина, че един от съучастниците е бил военен, а не защото престъплението е имало някакво отношенине към армията или военното имущество. Според Европейския съд необходимостта едно дело да бъде разглеждано от военен съд не трябва да бъде абсолютизирана и определяна само въз основа на този критерий. Той констатира, че в българското законодадетелство липсва възможност за индивидуална преценка и прилагането на конкретен подход, така че в известен брой случаи да се предвиди възможността делата да се разглеждат от обикновени съдилища. В конкретния случай Съдът не вижда наличието на такива изключителни обстоятелства, които да оправдават съденето на цивилно лице от военен съд. Съдът констатира наред с това, че ВКС не е разполагал с пълната компетентност да преразгледа делото, тъй като изключителната компетентност на военните юрисдикции е произтичала направо от закона и жалбата на г-н Мустафа не е можела да промени процедурата. Затова Съдът достига до извода, че съмненията на жалбоподателя относно липсата на независимост и безпристрастност на военните съдилища в неговия случай е обективно установена. Установено е нарушение на чл. 6§1.Делото е класифицирано във втора група по важност.
Забележително е, че то е разгледано в рамките на две години от депозирането на жалбата. Това е своеобразен индикатор, че Съдът е загрижен от риска да бъде сезиран и с други подобни дела и затова сигнализира българските власти да предприемат своевременно мерки и с оглед принципа на „споделената отговорност“ да направят необходимото, за да ограничат жалби от подобен характер занапред.
