Konstantin Stefanov v. Bulgaria (Application no. 35399/05), 27 October 2015
Жалбоподателят е адвокат, който е бил посочен за служебен защитник от Пловдивската адвокатска колегия по искане на районния съд по наказателно дело.В писмото на колегията до жалбоподателя са посочени неговите задължения като адвокат, а наред с това той е информиран, че съгласно чл. 44 от Закона за адвокатурата на него му се дължи възнаграждение, което не трябва да е под минималните такива, определени в съответната наредба, в противен случай следва да откаже да изпълнява задълженията си.
В началото на съдебното заседание (около 15.30) жалбоподателят е конституиран като защитник и съдът задава въпроса дали има пречки по даване ход на делото.Жалбоподателят прави изявление, че ще представлява подсъдимия, ако съдът се ангажира да спази чл. 44 от ЗА и му определи възнаграждение над минимума от 550 лв, както е предвидено в закона. Председателят на съда отказва да определи възнаграждението към този момент на делото и предупреждава жалбопходателя, че ще го глоби, ако откаже да бъде защитник. При тази позиция на съдията жалбоподателят отказва да встъпи в ролята си на защитник и напуска залата. Съдът постановява определение,в което посочва, че възнаграждението ще може да бъде определено едва след събирането на всички доказателства и изслушването на устните прения. Поради показаното явно неуважение към съда и препятстването на нормалното протичане на процеса, на жалбоподателя е наложена и глобата от 500 лв. По искане на прокурора делото не е отложено за друга дата, тъй като всички свидетели и вещи лица са присъствали. Дадена е кратка почивка, за да бъде осигурен нов защитник. Делото продължава след около час с участието на нов адвокат. Производството приключва със споразумение между проку,ратурата и подсъдимия, одобрено от съда, при което на адмвоката е определено възнаграждение от 30 лв.
Жалбоподателят обжалва определението, с което му е наложена глоба, като твърди, че той не е бил назначен от районния съд в съответствие със закона и по-специално, че съдът е бил обвързан от разпоредбите на Закона за адвокатурата относно определянето на възнаграждението му. Поради това и неговият отказ да защитава подсъдимия е бил оправдан и наложената глоба е незаконосъобразна. Окръжният съд оставя жалбата без уважение, като приема, че самият текст на закона предвижда минимален размер на възнаграждението за нормално развиваща се процедура, но не и при склрючването на споразумение с прокуратурата. Ето защо окончателният размер може да се определи едва в края на производството.
Жалбоподателят повдига оплакване, че като му е била наложена глоба, е било нарушено неговото право на мирно ползване на собстевността.
Съдът отхвърля възраженията на Правителството за недопустимост на жалбата, но намира, че оплакванията, макар и допустими , са неоснователни.
Съдът отбелязва, че „притежаването“, което формира предмета на тази жалба е парична сума, тоест 260 EUR размерът на глобата на жалбоподателя. Доколкото представлява „наказание“ по смисъла на Конвенцията, тя това попада в приложното поле на втория параграф на член 1 от Протокол № 1.
Съдът отбелязва, че разпоредбите на националното законодателство във връзка с назначаването на служебен защитник и момента, в който следва да се определи неговото възнаграждение, са противоречиви. От друга страна, не е негова задача да тълкува и дефинира точното му приложение. Това е задача, която попада в сферата на националните юрисдикции. Съдът отбелязва също, че противоречивите законови разпоредби са неизбежна част от всяка правна система и че целта на изискванията за законност, и следователно за яснота и предвидимост на вътрешното право,е да се даде възможност на всеки да предвиди в разумна степен при конкретните обстоятелства, последиците, които могат да доведат до дадено действие ( Rekvényi v. Hungary [GC], no. 25390/94, § 34, ECHR 1999 III).
Съдът не е убеден, че въпреки очевидния конфликт между различните разпоредби от вътрешното законодателство, след като глобата е наложена на професионален адвокат, той трябва да е бил напълно наясно с последиците от своето поведение и с правомощията напредседателстващия съдебния състав. Жалбоподателят е бил информиран при ккави условия се назначава от страна на националния съд,, както и че ще бъде глобен, ако напусне съдебното заседание. Не може да се очаква, че спор относно възнаграждението на жалбоподателя като служебен защитник би имал предимство пред правилното протичане на съдебното производство. С оглед на гореизложеното Съдът приема, че жалбоподателят, като представител на страна в наказателното производство, е бил санкциониран с глоба в резултат на отсъствието му от съдебното заседание. Той е бил глобен законно, тоест въз основа на достъпна, ясна и предвидима законова разпоредба, която е преследвала легитимната цел да се гарантира гладкото функциониране на правосъдната система. Що се отнася до пропорционалността на намесата, Съдът намира, че в случая държавата разполага с голяма свобода на преценка, а жалбоподателят е имал на свое разположение процесуалните гаранции да оспори наложената му санкция по отношение на размера на глобата. Той се е възползвал от това средство и не може да се твърди, че процесът на вземане на решения по повод наложената глоба е бил несправедлив или произволен.
Не на последно място Съдът взема предвид и обстоятелството, че макар и глобата, наложена на жалбоподателя да е в максималната възможна сума по съответните законови разпоредби, тя не е нито твърде високи, нито репресивна или по друг начин непропорционална (Allianz-Slovenska-Poistovna, A.S., and Others v. Slovakia (dec.), no. 19276/05, 9 November 2010)
Съдът отбелязва, че ситуацията в настоящия случай трябва да се различава от случаите, които касаят правото на адвокатите да се изразяват свободно в качеството си на защитници. В тези случаи оплакванията са направени от жалбоподателите и са разгледани от Съда в светлината на член 10 от Конвенцията (Nikula v. Finland, no. 31611/96, §§ 29-56, ECHR 2002 II; see, more recently, Morice v. France [GC], no. 29369/10, § 174, 23 April 2015) При обстоятелствата в конкретния случай Съдът намира, че властите са поставили точен баланс между, от една страна, обществения интерес, и, от друга, зачитането на правото на жалбоподателя на собственост. Следователно, намесата в правото на собственост на жалбоподателя не му е наложила прекомерна тежест .
Затова Съдът достига до извода, че не е имало нарушение на член 1 или Протокол № 1 към Конвенцията.
Поради горния извод не е установено нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 1 от Протокол 1.
