Kopankovi v. Bulgaria (Application no. 48929/12), 6 september 2018
/дело, подобно на Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98 and 3 others, §§ 72‑79, 9 June 2005) и Lazarov v. Bulgaria (no. 21352/02, §§ 19-20, 22 May 2008)/
Една от наследодателките на жалбоподателите и нейният внук (четвъртият жалбоподател) са притежавали къща с двор в Казанлък, която е била отчуждена през 1988 г. за построяването на жилищна сграда. Като обезщетение те трябвало да получат по един апартамент в сградата, която щяла да бъде построена. След отчуждаването общинските власти откриват блокирана жилищна спестовна сметка в Държавната спестовна каса на името на г-жа Мария Копанкова и четвъртия жалбоподател и прехвърлят в нея 13,420 стари български лева (еквивалент на стойността на отчуждения имот). През 1989 г. къщата е съборена и са започнати строителни работи, които скоро след това са преустановени.
През следващите години жалбоподателите многократно сезират общинските власти да им бъдат конкретно определени апартаментите, с които те ще бъдат компенсирани, но това не се случва. През февруари 2009 г. те депозират молба на осн. §9, ал. 2 от преходните разпоредби на ЗУТ до кмета на общината за отмяна на заповедта за отчуждаване. Поради наличието на мълчалив отказ те сезират Административния съд в Стара Загора. През май 2010 г. съдът уважава жалбата, установявайки, че процедурата по отчуждаване не е приключила напълно, тъй като на жалбоподателите не са били определени конкретните апартаменти, с които да бъдат компенсирани, макар и на тяхно име да е била открита банкова сметка и да е била внесена съответната сума. Поради прекратените строителни работи съдът намира, че са налице предпоставките за отмяна на отчуждаването, визирани в §9,ал. 2 от ПЗР на ЗУТ. Това решение не е обжалвано и влиза в сила. През 2011 г. жалбоподателите предявяват иск на осн. чл. 1 от ЗОДОВ за причинените им имуществени вреди (включващи разрушената жилищна града, стопански постройки и овошки), както и за неимуществени вреди. След назначена експертиза е установен размерът на претендираното обезщетение за имуществени вреди в размер на 37 868 лева. С решение от февруари 2012 г. администативният съд намира исковете за недопустими на осн. чл. 1 от ЗОДОВ, тъй като според него в случая била приложима специалната разпоредба на §9, ал. 1 и 2 от ПЗР на ЗУТ и ЗОДОВ не намира приложение. Това решение е оставено в сила от ВАС, който допълва, че общината не носи никаква отговорност след приключване на процедурата по отчуждаване, но спорът не подлежи на разглеждане по общия ред и не следва да бъде препращан по компетентност на гражданските съдилища. Същевременно ВАС отказва да приложи чл. 135, ал. 2 АПК и да препрати делото на компетентния съд.
Жалбоподателите се оплакват, че не са могли да получат обезщетение за къщата и за останалото имущество в техния парцел след отмяната на отчуждаването от 1988 г. и повдигат оплакване по чл. 1 от Протокол 1 и чл. 13.
Правителството е изложило няколко възражения за недопустимост на жалбата. Първото е, че не е бил изчерпан общият граждански ред за вреди от непозволено увреждане, а второто – че жалбоподателите са увредили сами своите интереси, тъй като неправилно са квалифицирали искането си вместо на осн. §9, ал. 1, по §9 ал. 2 от ЗУТ. Съдът отхвърля и двете възражения.
Европейският съд приема, че жалбоподателите са имали „легитимно очакване“ да получат два апартамента срещу отчуждения им имот и това представлява „имущество“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1.
Той констатира, че с приемането на ЗУТ през 2001 г. законодателят предвижда различни алтернативи, за да бъдат компенсирани собствениците, чиито имоти са отчуждени, но процедурите са останали висящи. Всяка от различните възможности обаче е била насочена да осигури актив, еквивалентен на стойността на отчужденото имущество. Нито ЗТСУ, нито ЗУТ са превдиждали хипотеза, при която да не бъде изплатено никакво обезщетение. След повече от 20 години жалбоподателите са избрали да поискат компенсация чрез едно от предвидените в закона алтернативни средства. Според Съда те не могат да бъдат упреквани за направения от тях избор – § 9,ал. 2, а не §9, ал. 1(двете алтернативи имат различно приложно поле според практиката на ВАС). Освен това, вече е било налице влязло в сила решение на АС-Ст.Загора, който отменя заповедта за отчуждаване на осн. §9,ал. 2 ЗУТ. А тази норма намира приложение, ако отчужденото имущество все още реално съществува.
Съдът посочва, че загубата на правото на жалбоподателите да получат компенсация или еквивалентен актив за част от тяхното отчуждено имущество представлява лишаване от собственост по смисъла на член 1, първа алинея, второ изречение от Протокол № 1. За да бъде законосъобразно, това лишаване трябва да бъде съгласно условията, предвидени в закона, да е в обществен интерес и да е постигнат справедлив баланс между изисктванията на общия интерес и за защита на отделния индивид.
Анализирайки всеки един от тези критерии, Съдът достига до извода, че нито в ЗТСУ, нито в ЗУТ е уредена хипотеза, при която да не се предвижда еквивалентен актив за част от отчужден имот. Съдът се въздържа да посочи категорично дали лишаването от собственост в настоящата ситуация е било законосъобразно. Той посочва, че е готов да приеме и обстоятелството, че намесата в собствеността на жалбоподателите може да е преследвала легитимна цел от обществен интерес, а именно – навременното приключване на процедурата за отчуждаване, която е била висяща за дълъг период от време време. Съдът обаче е категоричен, че лишаването от собственост не е било пропорционално на преследваната цел както поради дългия период, в който жалбоподателите са очаквали да бъдат компенсирани с двата апартамента, посочени в заповедта на кмета от 1988 г., а реституцията е била само частична и накрая те са установили, че нямат право на обезщетение за онази част от имуществото, която не може да им бъде верната.
С оглед изложените аргументи Съдът намира, че подобен резултат не може да се приеме като справедлив баланс за постигане на легитимна цел. Поради това е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
