Koychev c. Bulgarie(Requête no 32495/15), 13 octobre 2020
Жалбоподателят от 2003 г. живеел на съпружески начала с млада жена (S.S.). През 2005 г. тя забременява, но преди да се роди детето двамата се разделят. През 2006 г. се ражда момченце. Според жалбоподателя между двойката никога не е имало съмнение, че детето е негов син. Нещо повече то редовно се е виждало с него, наричало го е „татко“. В продължение на няколко години той не предприема никакви стъпки да припознае детето, защото според него майката не е била съгласна, а и той се е опасявал, че ако започне подобна процедура, тя би преустановила контактите му с детето. През 2010 г. S.S. започва връзка с друг мъж G.G. и през 2012 г. се омъжва за него. През 2013 г. жалбоподателят депозира нотариално заверена декларация пред административните власти, в която признава, че детето е негов син, но майката депозира възражение срещу нея . Междувременно и G.G. депозира такава декларация, за да признае бащинството си. Майката не възразява, в резултат на което признанието влиза в сила и на детето е издаден акт за раждане, в който като негов баща фигурира G.G.
По същото време жалбоподателят започва производство за установяване на бащинство пред СГС, но съдът го прекратява, защото детето е с установени родители.
През 2014 г. жалбоподателят предявява отрицателен установителен иск, за да докаже че G.G. не е биологичен баща на детето, но искът му е обявен за недопустим, защото той няма право да оспорва признанието за бащинство от друг мъж, а такова право имат само майката и детето. Жалбоподателят сезира прокуратурата и Дирекцията за социално подпомагане те да предявят иск за отмяна на направеното признание.Прокуратурата отказва да се намеси, тъй като предприетите от жалбоподателя съдебни процедури все още не са приключили. ТД за социално подпомагане (към която е Отделът за закрила на детето) изразява становище, че подобно действие е допустимо само, ако най-добрият интерес на детето е застрашен, но случаят не е такъв.
През 2015 г. жалбоподателят предявява нов иск, за да установи, че съпругът на майката не е баща на детето му. Това производство също е прекратено и е обжалвано от жалбоподателя. С определение от 11 април 2016 г. ВКС не допуска до касация жалбата, посочвайки, от една страна, че жалбоподателят не се е възползвал от възможността си да признае своето бащинство в продължение на цели 7 години, а от друга страна, детето живее с майка си и законния си баща и оспорването на така установеното бащинство би накърнило най-добрите му интереси.
Във връзка с повдигнатото оплакване по чл. 8 Съдът намира, че следва да установи дали националните власти са постигнали справедлив баланс между различни частни и обществени интереси, както и качеството на самия съдебен процес.
По отношение на основанията, на които се позовават националните власти Съдът отбелязва, че съображенията на ВКС и на отдела за социално подпомагане по това дело
(а именно: рискът от нарушаване на емоционалния и семеен баланс на детето и липсата на усърдие от страна на жалбоподателя да признае бащинството си), както и целта, преследвана от вътрешното законодателство (т.е. насърчаване на роднинството, което съответства на социалната и семейната реалност) са по принцип такива, че да могат да обосноват ограничаване на възможността за установяване на биологично бащинство.
Съдът обаче счита, че е трябвало да се вземат предвид и други фактори, за да се
отчетат всички заложени интереси. Нито ВКС, нито Дирекцията за социално подпомагане са се опитали да вземат под внимание и да анализират каква е била връзкана между детето и жалбоподателя и значението й за двете страни. Дори и аргументът на ВКС, че г-н Койчев цели седем години не е предприел стъпки да признае детето, не е счел за необходимо да вземе под внимание обясненията на жалбоподателя, че самата майка не е желаела това, а не поради липсата на интерес от негова страна към детето. ВКС не е отчел и факта, че въпреки закъснението от седем години жалбоподателят е предприел стъпки за припознаване на детето, тъй като административната процедура не е ограничена с краен срок и може да се направи по всяко време, стига детето да няма друг установен родителски произход. Изправен пред декларацията, с която майката възразява срещу неговото припознаване, той предявява иск за установяване на бащинство и е разчитал, че в хода на процеса ще може да се установи дали той е биологичният баща на детето. ВКС обаче не взема предвид тези обстоятелства.
По отношение на качеството на вземане на самите решения Съдът отправя упрек и към социалните служби, които не са извършили проверка на място в дома на детето, за да установят има ли и какви са връзките между него и жалбоподателя. Те са се задодволили да изпращат обикновени писма, а не да мотивират решенията си и да решат дали да упражнят своите прерогативи да оспорят бащинството пред съда. Тяхната насоченост е единствено да защитят най-добрия интерес на детето, но не са задължени да вземат предвид различните интереси, по-специално тези на предполагаемия биологичен баща.
Макар че жалбоподателят се е възползвал от съдебните производства пред гражданските съдилища, те не са извършили подробно проучване на ситуацията, нито са изслушали заинтересованите страни и по-специално – детето. В своето определение от 11 април 2016 г. ВКС се основава на констатациите на органите за социално подпомагане, направени две години по-рано и по процедура, която не предоставя достатъчно гаранции по отношение интересите на жалбоподателя. Съдът достига до извода, че въпреки широката свобода на преценка, с която разполага държавата в това отношение, правото на жалбоподателя на зачитане на личния му живот, предвидено в чл. 8 от Конвенцията, е било нарушено.
Жалбата е класифицирана във второ ниво по важност.
