Kroushev c . Bulgqrie (Requête no 66535/01) , 3 juillet 2008
Жалбоподателят се заселил в Австралия, но през 1992 г. посетил близките си в България. На неуточнена дата неговата майка депозирала жалба в прокуратурата срещу него за малтретиране. На 27 ноември 1992 г., прокурор от Софийска районна прокуратура на основание член 185, алинея 1 от НПК е разпоредил задържането на жалбоподателя, за да бъде изготвена експертиза, която следва да определи необходимостта от задължително психиатрично лечение. Същия ден жалбоподателят бил задържан от полицията и отведен в специализирано заведение. На 1-ви декември 1992 г. жалбоподателят подписал декларация, с която дава съгласието си да бъде подложен на психиатрични прегледи. В същата декларация той е отбелязал, че съгласието му е мотивирано от задължението да се подчини на разпореждането на прокуратурата. Впоследствие му била дадена възможност за няколко домашни отпуски, по време на които е получил възможността да се срещне с адвокат.
Както жалбоподателят, така и майка му депозират жалби срещу постановлението на районния прокурор. На 17 декември 1992 г. компетентният прокурор уважава жалбата на майката, като установява, че нищо не показва, че жалбоподателят страда от психични смущения, а наред с това констатира няколко нередности в проведената процедура. Той приема, че приложението на член 185, ал.1 от НПК /отм./ не е оправдано, доколкото нищо не сочи за съществуването на пряка опасност от извършване на престъпление. На 22 декември 1992 г. копия от това постановление били изпратени в психиатричното заведение и до майката на жалбоподателя. Жалбоподателят бил освободен на 30 декември 1992 г. Медицинското заключение относно неговото психично състояние било изготвено едва през май 1994 г. по изрично искане на Главна прокуратура.
Правителстовто оспорва твърденията на жалбоподателя, че той е бил държан принудително в психиатричното заведение, позовавайки се на дадената от него декларация, както и на възможността му да напуска заведението, като именно в такъв период той се е свързал и с адвокат. Съдът констатира, че по време на събитията, вътрешното законодателство не е уреждало по ясен и предвидим начин правомощията на прокуратурата в областта на настаняването в психиатрично заведение. При тези обстоятелства, жалбоподателят не е могъл да бъде уверен в статута си на доброволен пациент, докато прокурорското постановление не е било нито прекратено, нито отменено. Именно за да получи ясен отговор относно своето положение, той се свързал с адвокат и подал жалби. С оглед на тези доказателства, Съдът счита, че ситуацията, в която се е намирал жалбоподателят, следва да бъде определена като „лишаване от свобода“. Той припомня установените от него принципни положения, че лишаването от свобода на едно лице, считано за душевно болно, може да се счита за съответстващо на член 5 § 1 е) от Конвенцията, единствено ако е решено със становището на лекар- експерт, като в противен случай гаранцията за защита срещу произвол, свързана с член 5 от Конвенцията, не би била осигурена. Съдът констатира, че по конкретното дело, както и по делата Върбанов (Application no. 31365/96, §§50-53) и Кепенеров (Application no. 39269/98, 31 July 2003, §§ 35-38), използваната законодателна уредба за постановяване настаняването на жалбоподателя не предоставя необходимото ниво на защита срещу произвол, доколкото не предвижда консултирането с лекар като предварително условие при вземането на решение за настаняване за провеждане на задължителни психиатрични изследвания. Съдът отбелязва, че самата Софийска градска прокуратура е констатирала, че процедурата по настаняване на жалбоподателя в психиатрично заведение противоречи на българското законодателство. Отделно от това, макар че постановлението за настаняване в лечебно заведение е било постановено на 17 декември, жалбоподателят е бил освободен едва на 30 декември, което и според вътрешното законодателство е незаконно. Съдът приема, че е налице нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията, доколкото лишаването от свобода на жалбоподателя е било незаконосъобразно съгласно буква е) от тази разпоредба и не намира никаква основа във вътрешното законодателство, което освен това, не е предоставяло необходимото ниво на защита срещу произвола, тъй като не изисква предварително медицинско становище.
Съдът установява наред с това и нарушение на чл. 6§1 поради прекомерната продължителност на съдебното производство по ЗОДОВ.
