Lebois vBulgaria (no 67482/14), 19 october 2017

Жалбоподателят е френски гражданин. През ноември 2013 г. той се премества да живее  в България. На 24 януари 2014 г. около обяд  е задържан от полицията в София при опит за кражба на вещи от автомобили и е отведен в  I РПУ. Там е държан в коридора с белезници. Определен му е служебен защитник, който не владее френски език, а много слабо – английски. По негови обяснения през цялото време, докато се е намирал в полицейското управление, не му е давана нито храна, нито вода, нито му е предоставена възможност да ползва тоалетна и  да се обади по телефона.

Около 20 часа вечерта, след като е отведен за медицинско освидетелстване в болница, е настанен в следствения арест. Той описва лошите материални условия там и липсата на всякаква хигиена, както и липсата на адекватно медицинско обслужване. Едва три дни след настаняването му лекарят, без да влиза в килията, осъществява преглед.  На неопределена дата – на следващия или по-следващия ден, жалбоподателят е изправен пред Софийския районен съд, който му определя мярка за неотклонение „задържане под стража“.

В следствения арест задържаните лица са имали на разположение един мобилен телефон  за един час общо за всички по време на разходката им извън килията.  Но те е трябвало да разполагат с фонокарти, за да ползват този телефон, а жалбоподателят не е имал пари, за да закупи такава. Едва на 5 февруари той получава възможност благодарение на един от задържаните, който е владеел малко английски език,  да разговаря около 1 минута с френския консул в България, който уведомява неговите приятели в България, както и родителите му във Франция. С посредничеството на консула жалбоподателят получава пари, дрехи и храна от родителите си, а така също му е осигурен и адвокат. Жалбоподателят успява да си закупи фонокарта и да се свърже с приятелката си. Според него след 5 февруари той е отправял многократно молби до ръководителя на слевдствения арест да му разреши да се обади на близките си, но получава такова разрешение (в досието се съдържа негова молба едва от 24 февруари със списък на лицата, с които би желал да се свърже) два дни по-късно. Така едва на 26 февруари той успява да разговаря с приятелката си и с един приятел в България, както и с родителите си във Франция. Според вътрешна заповед задържаните лица са имали право да зареждат фонокартите си два пъти в месеца, но служителите в следствения арест много често не са спазвали графика, поради което жалбоподателят в продължение на няколко седмици не е могъл да осъществи контакти по телефона. Във всеки случай в досието му не се съдържа информация за проведени телефонни разговори с Франция за три седмици в периода 24 март-14 април 2014 г. Съгласно правилата, задържаните са имали право на две свиждания от по 20 минути на месец, като датите за свиждания са били определяни според мястото на настаняване на самото лице. Затова при едно от посещенията на приятелката на жалбоподателя и на негов приятел те са били върнати с обяснението, че същия ден жалбоподателят е преместен в друго крило, за което е определен друг ден за свиждане.

На 17 април 2014 г. жалбоподателят подписва споразумение с прокуратурата, в което се признава за виновен за извършеното от него престъпление и приема да изтърпи определеното му наказание от три месеца лишаване от свобода. На следващия ден той е преместен в Софийския централен затвор, където престоява до 24 април, когато е освободен окончателно.

Пред ЕСПЧ са повдигнати   оплаквания по чл. 3(заради лошите условия в следствения арест и в затвора)  и по чл. 8 (поради невъзможността на жалбоподателя да се свърже със своето семейство или с когото и да било другиго в първите 12 дни след задържането му, както и  поради недостатъчната възможност за посещения и за разговори по телефона). Поради това, че по-голяма част от оплакванията са направени след изтичането на 6-месечния срок или преди изчерпване на вътрешните средства за защита, ЕСПЧ ги обявява за недопустими.

Той разглежда единствено оплакването по чл. 8 относно ограниченията, наложени върху контактите на жалбоподателя и телефонните разговори в целия период докато е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“  до прехвърлянето му в затвора на 18 април 2014 г.

Европейският съд отбелязва, че правото на неприкосновеност на личния и семейния живот и кореспонденцията е свързано с негативните задължения на държавата да се въздържа от такава намеса. Все пак при лицата, които са задържани, тези задължения имат някои особености, защото всяко едно задържане, което е законно и обосновано, неизбежно  води до определени ограничения на правата по чл. 8.

Съдът квалифицира наложените ограничения в посещенията на задържаните лица и във възможността им да се свързват по телефона с лица от външния свят като ограничения на правото на личен живот и правото на кореспонденция.  Затова той подлага на анализ наличието на предпоставките за наложените ограничения – да са предвидени в закона, да преследват легитимна цел и да са необходими в едно демократично общество. Европейският съд констатира, че  макар и правата на обвиняемите и подсъдимите на свиждания и телефонни разговори да са регламентирани в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража  и правилника за прилагането му, самият ред, по който се осъществяват тези права, се определя със заповеди на началниците на съответните следствени арести и затвори, които не са публични и не са достъпни. Самото правителство не представя копия от тези заповеди и не пояснява как точно те са доведени до знанието на жалбоподателя, още повече, че той не владее и български език. Европейският съд допуска, че ограниченията в свижданията и в използването на фонокарта за телефонни разговори се определят именно от такива вътрешни заповеди в самите заведения. Поради това той достига до извода, че намесата в правата на жалбоподателя по чл. 8 не е била „съгласно условията, предвидени в закона“, защото тя не се е основавала на достатъчно достъпни правила.

Този извод за него е достатъчен, за да установи нарушение на чл. 8 без да подлага на анализ останалите критерии.

Author

Write A Comment