Manolov and Racheva-Manolova v. Bulgaria (Application no. 54252/00),11 December 2008
През 1982 г. първият жалбоподател, който е художник, закупува от държавата чрез Съюза на българските художници ателие с площ от 212 квадратни метра в София. През следващите години жалбоподателите извършват съществени изменения в имота. Те използват имота като ателие и като свой дом. Имотът се намира в сграда, построена около 1946 г. Първоначално той се е състоял от три отделни помещения, които са станали държавна собственост през 1976 г. и 1978 г., когато г-н А. и г-жа П. – техни собственици, са продали своите помещения на държавата чрез Съюза на българските художници. Сделката е извършена съгласно Постановление на Министерския съвет № 60 от 1975 г. при цени, определени от съответните нормативни актове. През 1992 г. наследниците на г-н А. и г-жа П. възстановяват цената, получена съответно от техните семейства през 1976 г. и 1978 г. и твърдейки, че по този начин са възстановили своето право на собственост върху съответните части от имота по силата на Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета от 1991 г., предявяват rei vindicatio иск срещу жалбоподателите. Производството преминава през три инстанции и приключва с окончателно решение на Върховния касационен съд от 13 май 1997 г., с което жалбоподателите са осъдени да освободят имота.
На неуточнена дата през 1997 г. жалбоподателите завеждат иск по член 2, ал. 1 от същия Закон от 1991 г. за обезщетение срещу наследниците на г-н A. и г-жа П. за извършените подобрения в имота, тъй като в този текст изрично е уредена тази възможност. С решение от 10 юли 2000 г. Софийски градски съд присъжда на жалбоподателите 34 462 лева въз основа на актуални пазарни цени. На 18 март 2003 г. това решение е отменено от Върховния касационен съд, който връща делото за повторно разглеждане, като посочва, че обезщетението следва да бъде в размера на разходите, платени от жалбоподателите за реконструирането на техния имот, изчислени с оглед на цените, които са били в сила към съответния момент –70-те години на 20 век. Жалбоподателите се отказват от съдебния процес, защото става ясно, че в резултат от обезценяването на българската парична единица, инфлацията и практиката на българските съдилища да отказват ревалоризация, те биха могли да се надяват да получат единствено символично обезщетение.
Съдът приема, че жалбата е допустима, макар и да е депозирана едва през 1999 г. , много след изтичането на 6-месечния срок от приключилото производство по иска rei vindicatio, тъй като самият закон е предвиждал в чл. 2 възможността жалбоподателите да претендират за направените подобрения. Както се установява от първоначалното решение по делото, заведено през 1997 г., сумата, която им е присъдена, съвсем не е незначителна. Доколкото това производство все още е било висящо, а от друга страна, възможността да получат разумно обезщетение съвсем не е била илюзорна, Съдът приема, че жалбата не е подадена извън 6-месечния срок.
Съдът счита, че е трудно да приеме, че целта да бъдат поправени несправедливости като тези, които са предмет на Закона от 1991 г., би могла да оправдае лишаването на жалбоподателите от техния имот, който те са придобили законно петнадесет години по-рано. При всички положения в такива случаи принципът на съразмерност по член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията изисква те да получат адекватно обезщетение. Съдът счита, че в това отношение настоящото дело е в определена степен подобно на делата Тодорова и Енева и Добрев, разгледани в неговото решение по делото Великови и други, където той постановява, че нищо по-малко от разумно свързаното с пазарната стойност обезщетение за имота не може да възстанови изисквания от член 1 на Протокол № 1 справедлив баланс.
Съдът счита, че намесата в имуществените права на жалбоподателите е била явно несъразмерна и не е постигнала справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателите. Той приема, че жалбоподателите са били лишени от своите притежания в нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
