Marinova and Others v. Bulgaria (nos. 33502/07, 30599/10, 8241/11 and 61863/11), 12 July 2016
Жалбоподателите по тези жалби са повдигнали оплаквания пред българските власти във връзка с незаконосъобразни действия на различни длъжностни лица. Първата жалбоподателка сигнализира Агенцията за закрила на детето по повод малтретиране и унижаване на детето й от учител, а по-късно депозира такава жалба и пред училищното ръководство и полицията по повод конфискуван телефон на детето.Вторият жалбоподател (Златанов) подава сигнал срещу поведението на пътен полицай, който го е спрял, защото не бил реагирал на „стоп-палката му“, но миришел на алкохол, олюлявал се и се държал агресивно. Г-н Финдулов бил спрян от двама пътни полицаи, един от които по неговите твърдени му е поискал подкуп, за което той веднага е сигнализирал органите на МВР. Г-н и г-жа Динчеви са подали оплакване от съответното РПУ, към което те са се обърнали за съдействие след възникнал конфликт с техни съседи, но вместо да бъдат защитени, не са получили съдействие.
По повод сигналите на всички жалбоподатели са извършени проверки, които са приключили с мнение, че твърденията за неправомерни действия от страна на длъжностните лица не са доказани. Впоследствие всички засегнати лица са инициирали частни наказателни производства, приключили с осъждането на жалбоподателите за клевета и уважаването на гражданските искове срещу тях.
Всички жалбоподатели са повдигнали оплакване за нарушаване на правото им на свобода на изразяване.
След комуникирането на жалбите г-н и г-жа Динчеви са сезирали Върховната касационна прокуратура с искане за възобновяване на производството по техния случай, което е било уважено и производството по частното наказателно дело е приключило с пълното им оправдаване и отмяната на решенията на долните инстанции. Поради това Съдът не намира основание да разглежда техния случай, позовавайки се на разпоредбата на чл.37§1.
Съдът анализира обстоятелствата в трите жалби в светлината на неговата практика, свързана с пренебрежителни и обидни изказвания срещу държавни служители, направени в писмени жалби до властите – Zakharov v. Russia, no.14881/03, 5 October 2006; Kazakov v. Russia, no. 1758/02, 18 December 2008; Sofranschi v. Moldova, no. 34690/05, 21 December 2010; Siryk v. Ukraine, no. 6428/07, §§ 36-38, 31 March 2011; and Marin Kostov v. Bulgaria, no. 13801/07, 24 July 2012. Според него основният въпрос в тези случаи е свързан с преценката за пропорционалността на намесата на държавата в свободата на изразяване, преценявана от гледна точка на естеството на самите изявления, начина на комуникацията им, контекста, в който са направени, степента, в която са засегнали длъжностните лица, както и тежестта на санкциите, които са наложени на жалбоподателите.
Съдът обръща внимание, че действително в случая на г-н Финдулов твърденията му за неправомерно поведение от страна на полицейските служители са били сериозни . (Skałka v. Poland, no. 43425/98, § 34, 27 May 2003; Uj v. Hungary, no. 23954/10, § 20, 19 July 2011; Palomo Sánchez and Others v. Spain [GC], nos. 28955/06, 28957/06, 28959/06 and 28964/06, § 67, ECHR 2011). Но те не са били обидни или унизителни. Съдебната практика на Съда прави ясно разграничение между критика и обида от гледна точка на това дали наложените санкции могат да бъдат оправдани за такива изявления
Освен това границите на приемливата критика по отношение на държавните служители може при определени обстоятелства да бъдат по-широки, отколкото по отношение на физически лица (Nikula v. Finland, no. 31611/96, § 47, ECHR 2002-II; Steur v. the Netherlands, no. 39657/98, § 40, ECHR 2003-XI; Mariapori v. Finland, no. 37751/07, § 56, 6 July 2010). Съдът допуска, че тези твърдения са могли да имат влияние върху професионалното положение на съответните длъжностни лица, да подкопаят авторитета им и да доведат до дисциплинарни или дори до наказателни санкции срещу тях. Но те са направени от жалбоподателите при упражняването на възможността в едно демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частни лица да докладват за предполагаема нередност в поведението на държавен служител пред орган, компетентен да се справи с такъв проблем. Тази възможност е едно от предписанията на върховенството на закона и служи да се поддържа доверието в публичната администрация.
Самият факт, че оплакванията на жалбоподателите са довели до проверки не може да се разглежда като неправомерно действие от тяхна страна, уронващо репутацията на тези служители. Съдът обръща внимание на факта, жалбоподателите не са били военнослужещи, държавни служители, журналисти или адвокати, които имат специални „задължения и отговорности“ при упражняването на правото си на свобода на изразяване на мнение в съответния професионален контекст.
Гражданите по принцип трябва да са в състояние да правят оплаквания срещу държавни служители без риск от наказателни санкции, дори когато тези оплаквания са за извършени престъпления и ако те в крайна сметка се окажат неоснователни.
Съдът подчертава и обстоятелството,че тези изявления не са били направени публично, нито пред медиите. Тяхното отрицателно въздействие, ако е имало такова, върху репутацията на служителите, е било доста ограничено.
Въпреки това всеки от жалбоподателите е понесъл сериозни последствия от направените оплаквания под формата на наложени санкции и осъждане да заплатят обезщетения за неимуществени вреди. Съдът намира, че тези мерки биха могли да бъдат необходими само при изключителни обстоятелства, когато бъде доказано по убедителен начин, че засегнатите лица съзнателно се стремят да навредят на длъжностните лица, чието поведение те критикуват, като са знаели, че твърденията им са безпочвени и когато мерките са пропорционални. Поради гореизложените причини, Съдът не е убеден, че това е така в тези три случая и установява нарушение на чл. 10.