Mestan c. Bulgarie(Requête no 24108/15), 2 mai 2023
Жалбоподателят е лидер на политическа партия, която се е кандидатирала за участие в парламентарните избори през 2013 г. С наказателно постановление от 17 май 2013 г. на Областния управител на Сливен на жалбоподателя е наложена административна санкция от 2000 лв за това, че по време на предизборно събитие на 5 май с.г. до с. Ябланово е произнесъл реч на турски език, което е в разрез с чл. 133, ал. 2 на Изборния кодекс. След жалба районният съд в Котел приема, че изказването на жалбоподателя не е било съпроводено с превод на български език, но преценява, че следва да намали размера на глобата на 500 лв. Решението е оставено в сила от административния съд на гр. Сливен. В своите мотиви той изтъква, че използването на език, който не е официален по време на предизборни кампании, е в нарушение на Конституцията и не противоречи на чл. 10 от ЕКПЧ, тъй като свободата на изразяване не е абсолютна, особено, когато се отнася за предизборни кампании. В досието се съдържат данни и за други администартивни санкции, наложени на жалбоподателя от областните управители на Кърджали, Пловдив, Варна и Великот Търново, но няма информация дали те са обжалвани и какъв е изходът от съдебните процедури.
В решението е представена освен националната правна рамка и приложимата практика на националните съдилища, но така също и актовете на Съвета на Европа, относими към този проблем, както и сравнително правен анализ на законодателствата на 37 страни членки на Съвета на Европа. Само в една от тях е установено на законодателно ниво задължение за воденето на предизборна кампания само на официалния/те език/ци, освен в Украйна.
Жалбоподателят повдига оплакване, че по отношение на него е бил нарушен чл. 10 от Конвенцията, тъй като му е била наложена санкция за това, че по време на предизборната кампания се е изразявал на турски език.
Европейският съд намира, че жалбата е допустима и че по българското законодателство не е предвидено да се използва такъв инструмент като индивидуалната конституционна жалба.
Съдът отбелязва, че не е призован да разглежда като цяло дали дадена държава трябва да разреши използването на език, различен от официалния език или езици по време на предизборни кампании, а по-скоро да прецени, когато съществува ограничение за такова използване, дали неговият обхват и начинът по който се прилага, са съвместими със стандартите по член 10.
Той констатира, че решението на властите представлява намеса в упражняването на правото на свобода на изразяване на жалбоподателя, която е предвидена в закона и като цяло би могло да се приеме, че то преследва легитимните цели – за предотвратяване на безредици и защита на правата на другите. Основният въпрос, който е в центъра на жалбата е, дали предприетата мярка е била „необходима в едно демократично общество“.
Тъй като езиковата политика на договарящите държави е повлияна от множество фактори от историческо, езиково, религиозно и културно естество, е изключително трудно, ако не и невъзможно, да се намери общ знаменател. Следователно Съдът приема, че свободата на преценка, предоставена на държавните органи в тази сфера, е особено широка в определен контекст. В едно демократично общество обаче правото на свобода на изразяване и правото на свободни избори съгласно чл. 3 от Протокол № 1 са взаимозависими и първото трябва да се разглежда в светлината на второто. Свободата на словото е от съществено значение за осигуряването на „свободното изразяване на мнението на хората при избора на законодателна власт“. Поради тази причина е особено важно в периода преди изборите мненията и информацията от всякакъв вид да бъдат разрешени да циркулират свободно. В контекста на политическия дискурс и изборите свободата на преценка, предоставена на държавите, е ограничена, особено в навечерието на избори или референдуми, когато демократичните залози са най-високи. Поради това ограниченията върху свободата на политическите партии да изразяват мнението си са обект на строг конрол.
Съдът констатира, че чл. 133 от Изборния кодекс императивно забранява използването на друг освен на официалния български език в предизборните кампании и по този начин не оставя никакво място за преценка на съдилищата и те не могат да осъществят един адекватен съдебен контрол. Абсолютният характер на забраната се установява и от прегледа на съдебната практика. (§59)
Съдът приема, че всяка държава може да въведе известни ограничения в използването на езиците по време на предизборните си кампании, обаче регламентацията на абсолютна забрана за използването на неофициален език под страх от административна отговорност не е съвместима с основополагащите ценности на едно демократично общество, към които се отнася и свободата на изразяване, гарантирана от чл. 10. Още повече, че това е бил матерния език на самия жалбоподател, а голяма част от по-възрастният електорат е разбирал по-добре именно този език, отколкото официалния. Отчитайки спецификата на обстоятелствата в този електорален контекст и факта, че свободните избори са немислими без свободен обмен на мнения и политическа информация, Съдът приема, че правото на дадено лице да съобщава своето мнение или политически идеи и правото на другите да получат такава информация би било бизсмислено, ако възможността за използването на език, способен правилно да предаде тези идеи, е възпрепятствана от заплахата за санкция, макар и от административно естество. Съдът обръща внимание, че само украинският и българският ИК съдържат подобна абсолютна забрана и че тази норма е била критикувана от Венецианската комисия и ОССЕ, които констатират, че така малцинствата се лишават от възможността за ефективно участие в обществения живот чрез избори. Препоръките и становищата на компетентните международни органи отбелязват и важността да се позволи на кандидатите от малцинствените групи да използват майчиния си език в предизборната кампания, за да се гарантира на лицата, принадлежащи към тези групи, достъп до избори наравно с останалите граждани.
Тези съображения са в съответствие с ценностите на „демократичното общество“, насърчавани от Съда. В контекста на настоящото дело Съдът подчерта значението на плурализма, толерантността и защитата на малцинствата в едно демократично общество и отбеляза, че уважението към малцинствата, далеч не отслабва демокрациите, може само да ги направи по-силни.
В светлината на гореизложеното Съдът достига до извода, че въпреки свободата на преценка, предоставена на националните власти, въпросната забрана не съответства на належаща социална необходимост и не е пропорционална на легитимните цели, посочени в член 10 § 2. Съответно намесата произтичаща от забраната, установена в Изборния кодекс, в сила към съответния момент, не може да се счита за „необходима в едно демократично общество“.
Поради това е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията.
На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.
