Mihalevi v. Bulgaria(Application no. 63481/11),21 June 2018
/Решение на Комитет/
Бащата на първия и дядо на втората жалбоподателка е притежавал фабрика за машини в гр. Габрово, която е национализирана през 1947 г. и е трансформирана в държавно предприятие. След влизането в сила на ЗВСОНИ наследниците на собственика сезират кмета с искане да им бъде възстановена собствеността върху фабриката и тя да бъде отписана от регистрите за държавна собстевност. Искането им е уважено и скоро след това те се снабдяват с нотариален акт за собственост. През 1994 г. собствениците сключват договор за наем с дружеството, което стопанисва фабриката. Той е подновяван многократно, като последният анекс е от 2002 г. Междувременно през 1997 г. вторият син на собственика прехвърля дела от наследството на дъщеря си. След приемането на ЗОСОИ, през януари 1998 г., е депозирано искане до Министерството на икономиката за изплащане на обезщетение за оборудването на фабриката, макар че тя е била обект на реституционното производство по ЗВСОНИ (тъй като то е относимо само за недвижимата собственост). Признато им е обезщетение само за оборудването, тъй като в заповедта е отразено, че сградата е била реституирана в тяхна полза.С решение от 17.09.2002 г. ВАС (сезиран по жалба на жалбоподателите) оставя решението на Окръжния съд в Габрово в сила. През 2005 г. те получават компенсаторни записи с номинална стойност от 19 494 лв.
През 2003 г. дружеството, стопанисващо фабриката, чиято собстевност е възстановена на жалбоподателите, е приватизирано. Новото ръководство преустановява изплащането на наема. През януари 2009 г. то предявява отрицателен установителен иск с твърдението, че фабриката незаконно е била реституирана без да са налице условията, предвидени в ЗВСОНИ, тъй като след национализацията й там са извършени такива преустройства, че тя е изгубила вида, който е имала през 1947 г. Искът е отхвърлен от окръжния съд, но апелативният съд отменя решението на първата инстанция. Въз основа на технически експертизи и свидетелски показания се установява, че след национализацията сградата е променена по степен и начин, които я изключват от приложното поле на ЗВСОНИ. Това решение не е допуснато до касация от ВКС с определение от 30.03.2011 г. През юни същата година жалбоподателите сезират Областния управител на Габрово с искане да получат обезщетение по ЗОСОИ за национализираната фабрика. Молбата им е отхвърлена с мотив, че не е депозирана в срока, предвиден в закона. Съдебното производство по повод изричния отказ приключва с решение на ВАС от 14 юни 2012 г., с което заповедта е оставена в сила.
Жалбоподателите повдигат оплакване в светлината на чл. 1 от Протокол 1, като излагат твърдение, че са били лишени от възможността да получат обезщетение за национализираната сграда, тъй като били пропуснали срока, предвиден за подаване на молби за обезщетение по ЗОСОИ.
Съдът констатира, че случаят е подобен на този по делото Yavashev and Others v. Bulgaria (no. 41661/05, §§ 25-26, 28-30 и 35-36, 6 ноември 2012) и не намира основания да се отклони от своите мотиви, изложени в цитираното решение. Той отбелязва, че различни държавни органи са признали жалбоподателите за собственици на фабриката – кметът, отписвайки сградата от регистъра за държавна собственост, нотариусът, снабдил ги с констативен нотариален акт, държавното предприятие, което е изплащало наема, най-после и Министърът на икономиката, който изрично в своята заповед е отбелязал, че признава обезщетение на жалбоподателите само за движимото имущество, тъй като недвижимото е било обект на реституционния закон. В светлината на тези констатации Съдът заключава, че жалбоподателите са имали „притежания“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1.
Затова той подлага на анализ въпроса доколко е спазен принципът за справедлив баланс между интересите на общността и на жалбоподателите. Съдът отбелязва, че за много дълъг период от време никоя държавна институция не е оспорвала собствеността на жалбоподателите, настъпила ex lege, поради което те не са имали основания да се съмняват, че не са собственици и съответно – не са сезирали в рамките на преклузивния срок министъра на икономиката с искане за обезщетение за сградния фонд. За пръв път правото им на собственост е оспорено едва през 2003 г., а влязлото в сила решение на ВКС, с което окончателно е отречено правото им на реституция, е от 2010 г. Както отбелязва Европейският съд, този период от време е много важен, тъй като срокът по ЗОСОИ изтича на 22 ноември 1998 г., а тяхната молба е от юни 2011 г.
Както в случая с както в случая с Yavashev and Others v. Bulgaria (вж. § 68 от решението), Съдът заключава, че пълната липса на компенсация вместо реституцията на имуществото нарушава справедливото равновесие между изискванията на общия интерес на общността и правата на жалбоподателите. Той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1. Относно въпроса за прилагането на чл. 41 от Конвенцията за справедливия размер на обезщетението, Съдът преценява, че той не е готов за решаване , позовавайки се на чл. 75, § 1 от Правилника на Съда и приканва правителството и жалбоподателите в срок от четири месеца да представят своите становища по въпроса и по-специално да го информират за всяко споразумение, до което те могат да стигнат.