Mihalkov c. Bulgarie (Requête no 67719/01), 10 avril 2008
(дело, подобно на Станков c. Bulgarie (no 68490/01, CEDH 2007)
Жалбоподателят бил осъден за различни престъпления през 1985 -1986 г. През 1990 г. ВКС отменя едната присъда поради настъпила амнистия, а другата – поради липса на престъпление. На 25 ноември 1993 година жалбоподателят подава в Софийски районен съд иск за обезщетение за вредата, които е понесъл от незаконната присъда, по-специално – от продължилия единадесет месеца престой в затвора и от уронване на доброто му име. Като ответници са посочени софийският районен и софийският градски съд. До началото на 1997 г. се водят препирни за подсъдност, след като всички съдии от СРС си правят отвод. Сезирани са ВКС и Министерството на правосъдието. На 6 януари 1997 година председателят на Софийски градски съд решава, че с оглед на трудността да се намери друг районен съд в ресора, самият Софийски градски съд ще разгледа делото на първа инстанция. През 1998 г. жалбоподателят увеличава цената на исковете си за имуществени и неимуществени вреди. С решение от 17 март 1999 година Софийски градски съд приема, че жалбоподателят е понесъл вреда поради присъдата и престоя му в затвора в продължение на близо единадесет месеца. Той удовлетворява частично неговите претенции и осъжда СРС и СГС да му изплатят обезщетение от 330 000 неденоминирани лева (около 168 евро) плюс законната лихва, от датата на отмяна на присъдата през април 1990 година. Съдът отхвърля останалата част от иска и осъжда жалбоподателя да заплати съдебна такса в размер на 466 800 български лева (около 238 евро).Решението е обжалвано от жалбоподателя поради ниския размер на уважената претенция, която е по-малка от дължимата държавна такса, както и от липсата на безпристрастност на самия съд. Жалбоподателят подава касационна жалба, повтаряйки предишните си аргументи. На 8 ноември 1999 година Софийският апелативен съд потвърждава съдебното решение относно обезщетението и същевременно намалява размера на съдебната такса на 386 800 български лева (около 197 евро), тъй като СГС погрешно изчислил този размер. С решение от 25 юли 2000 година, ВКС отхвърля жалбата, приемайки, че присъдената сума е достатъчна за обезщетяване на моралната вреда, понесена от жалбоподателя и че правораздавателните органи са отчели процеса на инфлация.
Жалбоподателят повдига няколко самостоятелни оплаквания за нарушение на чл. 6§1.
Първото от тях е свързано с липсата на независимост и безпристрастност на съда. Европейският съд отбелязва, че разглежда първото понятие във връзка с начина на назначаване, срока на мандата и наличието на гаранции срещу външен натиск. Що се отнася до безпристрастността, тя се разглежда в два аспекта. Субективната безпристрастност означава дали съдът не е показал лични пристрастия или предразсъдъци, а обективната има за цел да се установи дали съдът предлага гаранции, достатъчни, за да се изключи всякакво основателно съмнение. В тази материя дори външните впечатления могат да придобият значение. Става дума за доверието, което съдилищата са длъжни да внушават на страните по делото.
Съдът отбелязва, че Софийският градски съд е разгледал иск, насочен срещу самия него и целящ да ангажира неговата деликтна отговорност. При тези обстоятелства, дори да няма причина за съмнение в личната безпристрастност на съдиите, участващи в производството, професионалната им принадлежност към една от страните в спора сама по себе си може да породи у жалбоподателя законни съмнения в обективната безпристрастност на съдиите и в тяхната независимост от другата страна в спора. Освен това, съгласно съответните фискални правила, сумата за изплащане на обезщетението, което е трябвало да бъде присъдено на ищеца в случай, че спечели делото, е трябвало да се вземе от бюджета на Софийския градски съд. Дори и да не е установено дали това е повлияло по някакъв начин в конкретната ситуация на съдиите, то може да засили основателните съмнения на жалбоподателя. Съдът отбелязва от друга страна, че по силата на националното законодателство, съдиите са длъжни да си направят отвод, ако съществува съмнение в тяхната безпристрастност. В този случай съдиите от Софийския районен съд, който е бил един от ответниците по делото, наистина са си направили отвод по отношение на иска на жалбоподателя. След това е трябвало да минат три години докато бъде посочен друг правораздавателен орган – Софийски градски съд – вторият ответник по иска на жалбоподателя. При тези обстоятелства е разбираемо, че жалбоподателят не е подал ново искане за отвод. Той е поискал все пак, изтъквайки този мотив, отмяна на решението от апелативния и касационния съд. Но, въпреки че според националното законодателство става дума за дело за отмяна, двата правораздавателни органа от по-висока инстанция не са отговорили на аргументите на жалбоподателя.
Поради тези съображения Съдът счита, че Софийският градски съд, който е разгледал иска на жалбоподателя на първа инстанция, не е отговарял на изискванията за независимост и безпристрастност и че по-горните съдебни инстанции не са отстранили това нарушение.
По повод прекомерността на определената държавна такса, която жалбоподателят е бил осъден да заплати, Европейският съд отбелязва, че съдебни такси в голям размер, наложени в края на производството, могат да представляват ограничение на правото на достъп до съд. Като взема предвид практическите трудности, пред които е поставен жалбоподателят при определяне на обезщетението, което може да бъде присъдено в хода на производството по спора за неимуществените вреди, неизменяемия процент на таксата, налагана в края на делото без съдът да е оправомощен да я намалява, Съдът достига до извода, че е налице неоправдано нарушаване на правото на заинтересованото лице да получи достъп до правосъдие.
Съдът констатира, че производството е започнало на 25 ноември 1993 година и е продължило шест години и осем месеца за три съдебни инстанции. След преглед на всички представени доказателства в светлината на критериите, установени от съдебната практика, Съдът счита, че продължителността на производството в този случай не отговаря на изискването за „разумен срок“.
