Mincheva c. Bulgarie (requêtе no 21558/03), 2 septembre 2010
През 1994 г. в хода на неприключил бракоразводен процес родителските права (първоначално временно, а след това – постоянно) са присъдени на бащата. От този момент и до 2003 г. той препятства възможността на майката да осъществява контакти с детето и укрива от властите адреса, на който то пребивава. Нито наложената глоба на бащата, нито изпращаните призовки променят ситуацията.
Жалбоподателката е повдигнала и оплакване за бездействието на властите във връзка с изпълнението на окончателното съдебно решение, с което е признато правото й за срещи със сина си като упреква държавата, че не взела адекватни мерки за възстановяването на връзките между нея и сина ѝ посредством изпълнението на правото ѝ на лични отношения с детето.
Съдът припомня, че подобно оплакване е било включено от жалбоподателката в жалбата й, заведен през 1995 г. Тя отбелязва, че след датата на извънсъдебното споразумение, сключено между нея и българското правителство, е изминал нов период от повече от шест години, през който тя все така не е можела да упражнява правото си на лични отношения със сина си. Предвид тези нови факти е целесъобразно да се констатира, че жалбата е съвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията, що се отнася до периода след 9 юли 1997 г., дата, на която Комисията е приела доклада си.
Съдът отбелязва, че неговата задача не се състои в изземването на функциите на органите, от чиято компетентност е регламентирането на въпросите, свързани с упражняването на родителските права и правото на лични отношения, а в оценка през призмата на Конвенцията на решенията, които органите са постановили при упражняването на правомощието си на оценка (Hokkanen c. Finlande, 23 септември 1994 г. § 55, серия A № 299‑A). Също така, Съдът трябва да се увери, че националните органи са взели, с цел улесняване на посещенията, всички мерки, които е можело оправдано да се искат от тях в конкретния случай (Nuutinen, цитирано по-горе, § 128, и Bianchi c. Suisse, № 7548/04, § 79, 22 юни 2006г).
Като се имат предвид всички тези заключения и независимо от свободата на преценка на държавата ответник в това отношение, Съдът счита, че националните органи не са взели всички необходими мерки, които е можело да бъдат разумно изисквани от тях за улесняване на срещите на жалбоподателката с детето й. Съдът счита също така, че като не са проявили усърдие националните органи са допринесли със своето поведение за процеса на родителско отчуждаване за сметка на жалбоподателката, пренебрегвайки правото й на зачитане на семейния живот, гарантирано от член 8.
Съдът намира нарушение на чл. 8.
Наред с това той установява нарушение и на чл. 6§1 по повод нарушаване на разумния срок на производството, както и на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.
