Miryana Petrova v. Bulgaria (Application no 57148/08), 21 July 2016
Жалбоподателката е работила като системен оператор в Националната служба за сигурност /НСС/ от 1981 г. Характерът на нейната работа и преките служебни задължения съгласно длъжностната й характеристика, са били от такова естество, че тя е имала достъп до класифицирана информация.
През 2002 г. влиза в сила Законът за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/, съгласно който Директорите на дирекции следва да предоставят отново такъв достъп на лицата, които до този момент са боравели с такава информация. На 3 юни 2003 г. Директорът на НСС издава заповед, съгласно която отказва на жалбоподателката достъп до класифицирана информация без наличието на каквито и да било мотиви, а е посочено само правното основание – чл. 57 от закона. Жалбоподателката сезира Държавната комисия за сигурността на информацията /ДКСИ/ по повод този отказ, но жалбата й е оставена без уважение с писмо от 05.02.2004 г. Решението на комисията не подлежало на съдебен контрол.
На 27 април 2004 г. Директорът на НСС издава заповед за прекратяване трудовото правоотношение на жалбоподателката на осн. чл. 328, ал. 1 , т. 2 КТ (поради обективна невъзможност да изпълнява трудовите си функции). Тя предявява иск за незаконно си уволнение поради липсата на обективност и законосъобразност на издадената заповед, тъй като е отговаряла на всички условия за издаването на разрешение за достъп. Според нея лошите лични отношения с прекия й ръководител са причина за прекратяване на договора й. Тя прави искане да й бъде назначена психиатрична експертиза, тъй като допуска, че вероятна причина за този отказ може да е нейно заболяване от 1995 г. от невроза, което е отшумяло. Съдът отказва да допусне такава експертиза.
С решението си от 11 май 2005 г. Софийският районен съд отхвърля претенциите на жалбоподателката с мотива, че отказът на директора на НСС да й се предостави достъп до класифицирана информация е окончателен и валиден административен акт, който прави уволнението неизбежно, защото тя вече не е в състояние да изпълнява задълженията си. Съдът добавя, че отказът не подлежи на съдебен контрол, поради което и той не е компетентен да разгледа в рамките на процедурата по прекратяване на трудовия договор никакви въпроси, свързани с неговата законосъобразност.
Следващите две инстанции – Софийският градски съд и ВКС оставят в сила първоинстанционното решение.
Съдът отхвърля възраженията на Правителството за неприложимост на чл. 6§1 в настоящия случай, позовавайки се на своята практика – Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC]; Boulois v. Luxembourg [GC], no. 37575/04, § 90, ECHR 2012, Ternovskis v. Latvia (no. 33637/02, § 44, 29 April 2014). Наред с това той отбелязва, че чл. 6§1 в неговите граждански аспекти намира приложение при всички съдебни спорове, инициирани от държавни служители, освен: а/ ако националното право изрично изключва достъпа до съд на лица, заемащи постове или длъжности, изрично посочени и б/ това изключение трябва да бъде опрадано с обективни аргументи. Ако националното право не прегражда достъпа до съд, Съдът не анализира втория критерий.( Rizhamadze v. Georgia, no.2745/03, §§ 27-28, 31 July 2007; Efendiyeva, no. 31556/03, 25 October 2007, § 41; Romuald Kozłowski v. Poland, no. 46601/06, § 24, 20 January 2009; Fazliyski, цитиран по-горе, § 54).
Съдът посочва, че законосъобразността на уволнението на жалбоподателката от заеманата от нея длъжност е била изцяло обусловена от отказа за достъп до класифицирана информация. Той отбелязва, че жалбоподателката е имала право да сезира националния съд, за да иска отмяна на заповедта за уволнението й, възстановяването й на предишната длъжност и обезщетение за оставане без работа. Той констатира обаче, че на нито един етап от съдебните процедури съдилищата не са изследвали въпроса дали е съществувало основание за отказа да й бъде предоставен достъп до класифицирана информация, въпреки че именно той е бил в основата на прекратяване на трудовото й правоотношение. Жалбоподателката не е била информирана относно фактическите обстоятелства, които са били взети предвид, за да й бъде отказан такъв достъп, нито би могла да твърди доколко информацията за подобно решение е пълна или непълна, вярна или невярна, надеждна или ненадеждна. Така Съдът достига до извода, че националните съдилища са били обвързани от този официален отказ и не могат да го контролират по никакъв начин в съответствие с приложимите разпоредби на националното законодателство. Европейският съд констатира, че вътрешните съдилища са се поставили в зависимост и са отказали да осъществят контрол върху обстоятелство, което е било от решаващо значение за случая и така са се лишили от компетентността да решат спора, както в делото на I.D. v. Bulgaria, no. 43578/98, § 50, 28 April 2005 и Fazliyski, § 59. Той добавя, че те са били обвързани от този официален отказ и затова подлага на преценка доколко заповедта за отказ за достъп до класифицирана информация сама по себе си е подлежала на контрол. Доколкото проверката за наличието на предпоставки за предоставяне на такъв достъп съгласно закона е била част от стандартна вътрешна процедура на самия работодател на жалбоподателката – НСС, която е част от изпълнителната власт, Съдът констатира, че този орган не предоставя необходимите гаранции по чл. 6. Затова по-нататък се изследва и дали отказът на НСС подлежи на пряк съдебен контрол. Констатирано е, че такъв не е допустим, съгласно местното законодателство. Европейският съд признава, че действително жалбоподателката е заемала длъжност, предоставяща й достъп до класифицирана информация, която преставлява държавна тайна, поради което могат да бъдат налице легитимни национални съображения за сигурност и те могат да доведат до ограничаване на правата, защитени от чл. 6§1. Но от друга страна, това не трябва да води до ограничаване компетентността на съдилищата по начин, който непропорционално да ограничава правото на достъп до съд на засегнатите лица. (Tinnelly & Sons Ltd and Others and McElduff and Others v. the United Kingdom, 10 July 1998, § 76, Reports of Judgments and Decisions1998-IV; Devenney v. the United Kingdom, no. 24265/94, § 26, 19 March 2002). Затова, както и в цитираните по-горе дела, той изследва въпроса относно наличието на разумна връзка на пропорционалност между загрижеността за опазване на националната сигурност от страна на властите и въздействието, което тези средства е имало върху правата на жалбоподателката. Европейският съд отбелязва, че нито в мотивите на съдебните решения на националните съдилища, нито Правителството в своето становище са се опитали да оправдаят или обосноват отказа на достъп до съд с друга подходяща юрисдикция, която да изследва въпроса относно основателността на мотивите за отказаното разрешение за достъп до класифицирана информация от гледна точка на нейната пропорционалност, свързана с преследваната легитимна цел – защита на националната сигурност.
Посочените съображения са достатъчни за Съда, за да достигне до извода, че е налице нарушение на член 6 § 1.
Съдът намира за уместно да отбележи, че освен правното задължение да бъде заплатена от страна на държавата съответната сума като справедливо обезщетение, наред с това е препоръчително да се предприемат индивидуални мерки, за да се прекрати това нарушение и доколкото е възможно – неговите неблагоприятни ефекти. В тази връзка най-подходящата форма на обезщетение в случаите, когато жалбоподателят не е имал достъп до съд в нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията, е производството да бъде възобновено и случаят да бъде повторно разгледан при спазване на всички изисквания на справедлив процес. Съдът препраща към своята практика по делата Yanakiev v. Bulgaria, no. 40476/98, § 90, 10 August 2006, and Fazliyski, § 76).
