Mutishev et autres c. Bulgarie (Requête no 18967/03), 3 decembre 2009
(повдигнатото оплакване по чл. 6§1 е намерено за допустимо, но е разгледана основателността само на основното оплакване по чл. 1 от Протокол 1)
Правото на собственост на жалбоподателите върху 28 земеделски имота е възстановено с окончателно съдебно решение на 22 март 2002 г. Съдът счита, че това съдебно решение е създало в тяхна полза имуществени права, съставляващи „собственост“ по смисъла на чл. 1 от Протокол No 1. Страните са съгласни, че то подлежи на изпълнение, но спорят по въпроса как да бъде изпълнено. Общинската служба по земеделие не се е съобразявала с него в течение на дълги периоди от време.
Съдът отбелязва, че неизпълнението на окончателното съдебно решение представлява намеса по смисъла на първото изречение на ал. 1 на чл. 1 от Протокол No 1 и че относно спазването му страните спорят по въпроса за природата на имуществения интерес на жалбоподателите, а оттам и за това какви мерки за изпълнение е трябвало да вземе общинската служба по земеделие. Жалбоподателите смятат, че имат право да им бъдат реституирани всички земи съгласно съдебното решение от 22 март 2002 г., на местата и в границите, описани в него. Правителството поддържа, че те имат право да придобият само 20 ха земи измежду тези, които не са били реституирани на други правоимащи, и да получат обезщетение за земите, надвишаващи тази максимална площ.
Съдът припомня, че административен орган не може да откаже да изпълни окончателно съдебно решение с мотив, че то е неправилно или противоречи на законова разпоредба по друг начин, както и че принципът за правна сигурност изисква окончателното съдебно решение да не бъде оспорвано, освен ако това се налага по императивни съображения.
Относно нереституирането на 84,65 ха земи Съдът констатира, че съдебното решение от 22 март 2002 г. остава изцяло неизпълнено. Единственият мотив за това неизпълнение, посочен както от правителството, така и от общинската служба по земеделие, е твърдението за приложимост към случая на жалбоподателите на чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ. Съдът отчита, че в решението си в производството по иска на жалбоподателите за пропуснати ползи ВКС отбелязва, че максималната площ на земеделските земи, които могат да бъдат реституирани, възлиза на 20 ха и че съдебното решение от 22 март 2002 г. не е дало отговор на въпроса дали земите трябва да се реституират в старите им реални граници или в нови такива. Но предмет на тази процедура е било правото на обезщетение за пропуснати ползи от закъсненията в процедурата по реституция, а не съществуването и обхватът на правото на реституция на жалбоподателите, нито тълкуването на съдебното решение от 22 март 2002 или начините за неговото изпълнение, и следователно решението няма сила по тези въпроси. Аргументът относно приложимостта на чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ към случая на жалбоподателите не е бил привеждан от поземлената комисия в съдебното производство по оспорване на нейния отказ за възстановяване, нито районният съд се е произнасял служебно по този въпрос. В съдебното решение от 22 март 2002 г. не се прави никакво разграничение между земите, подлежащи на реституция и тези, за които се полага обезщетение. Съдът смята, че би противоречило на принципа за правна сигурност да се приеме, че администрацията може да приведе такъв аргумент на етапа на изпълнение, за да оправдае отказа си да изпълни едно окончателно съдебно решение. Позовавайки са на съдебното решение от 22 март 2002 г., общинската служба по земеделие е признала правото на собственост на жалбоподателите в стари реални граници върху 28 терена с обща площ от 104.65 ха. Съдът държи сметка, че процедурата по реституция на колективизираните в миналото земи е особено сложна и че може да има законни мотиви да се откаже реституция на някои земеделски земи в стари реални граници. При все това в случая правителството не е предоставило точна информация относно съществуването на такива мотиви. Ето защо Съдът намира, че намесата в правото на жалбоподателите относно 84,65 ха земеделски земи е незаконна от гледна точка на принципа за върховенство на закона, доколкото единственият мотив за неизпълнение на съдебното решение от 22 март 2002 г. е чл. 10, ал. 8 ЗСПЗЗ. Той отбелязва, че това заключение го освобождава от задължението да установи дали е бил спазен справедлив баланс между изискванията на обществения интерес и изискването за защита на индивидуалните права.
Относно твърдението за закъснение при реституцията на 20 ха земеделски земи, за които общинската служба е произнесла решения, Съдът отбелязва, че националните органи са взели в разглеждания период някои мерки за изпълнение на съдебното решение от 22 март 2002 г. Жалбоподателите са били въведени във владение на 16 ха земи през второто шестмесечие на 2007 г., но към 12 май 2008 г. те все още не са били въведени във владение на останалите терени. Съдът отбелязва, че на жалбоподателите са били реституирани главно земи, които в миналото не са принадлежали на наследодателя им. Тъй като те са участвали в избора на тези земи и не са оспорили решенията на общинската служба по земеделие за реституция в нови граници, според Съда от това следва непряко, че е имало законни основания тези земи да не бъдат реституирани в старите им реални граници. Съдът заключава, че мерките са били законни по смисъла на чл. 1 от Протокол No 1. Той признава също, че те са преследвали легитимната цел правилно управление на земеделските земи и защита на интересите на всички лица, засегнати от сложния процес на реституция.
Съдът отбелязва, че е нормално на компетентните органи да се даде разумен срок, за да вземат мерките, необходими за изпълнение на решението от 22 март 2002 г., но не е убеден, че сложността на спорната процедура е била единствената причина за големите закъснения, допуснати в случая и възлизащи на повече от 5 години. Главните причини за тези закъснения са бездействието на компетентните органи и неспособността им да приложат националното законодателство към конкретния случай на жалбоподателите. Към това се добавя отсъствието в българското законодателство на средство за защита, позволяващо административните органи да бъдат пряко принудени да изпълнят съдебното решение от 22 март 2002 г. Дори да се приеме, че тази намеса в правото на собственост е била законна и е преследвала легитимна цел, Съдът е на мнение, че продължителността на процедурата по изпълнение на съдебното решение от 22 март 2002 г. по отношение на въпросните 20 ха е нарушила справедливия баланс, който следва да се спазва между защитата на правото на собственост и изискванията на обществения интерес и че жалбоподателите са понесли прекомерно бреме. Съдът заключава, че е било нарушено правото им на мирно ползване на тяхната собственост.
