Naydenov  c. Bulgarie(Requête no 17353/03),  26 novembre 2009

С решение от януари 1998 г., постановено на основание член 14, ал. 1, т. 3 от ЗСПЗЗ, поземлената комисия възстановява правото на собственост върху имоти, принадлежали на бащата на жалбоподателя. Уточнява се, че границите на реституираните недвижими имоти ще бъдат определени с нов план за земеразделяне.

Съдът отбелязва, че материалният интерес, чийто носител е жалбоподателят, има правно основание, съществуващо трайно в националното законодателство от 1992 г. насам. Неговото право на собственост върху земи, принадлежали на баща му, е възстановено с решението на ПК от януари 1998 г., което не е било оспорено и е станало окончателно. Считано от тази дата, жалбоподателят непрекъснато е третиран като собственик от компетентните административни органи и от съдилищата. Колкото до естеството на този интерес, Съдът констатира, че от 7 септември 1992 г. – датата на влизане в сила на Конвенцията за България, той се изразява основно чрез две алтернативни възможности: реституция на спорните земи или парично обезщетение в случай на придобиване на земята от ползвател. Другите две възможности за обезщетяване – с  равностойни земи и с компенсаторни записи, са отпаднали през ноември 1997 г. с влизането в сила на актуалните редакции на текстовете относно правата на бившите собственици и на ползвателите. След тази дата, съдържанието на правата, за които е можел да претендира жалбоподателят, не е променяно. Предвид това Съдът смята, че считано от 22 януари 1998 г., жалбоподателят е имал „имуществен интерес”, установен в достатъчна степен от вътрешното право и съставляващ „притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1.

Съдът припомня, че неизпълнението на административно решение, признаващо право на собственост, може да представлява намеса по смисъла на първото изречение на чл. 1 от Протокол № 1. В случая правото на реституция и обезщетение на жалбоподателя е било признато през януари 1998 г. и макар властите да не са били напълно пасивни, производството не е приключило в следващите 10 години. Съдът счита, че въпреки своята специфика, тази ситуация представлява неизпълнение на административно решение и следователно – намеса в правото на собственост на жалбоподателя, която следва да се разгледа в светлината на първото изречение на чл. 1, ал. 1 от Протокол № 1.

Относно законността на намесата Съдът отбелязва, че приложимите материални разпоредби са претърпели няколко изменения след влизането в сила на Конвенцията за България и не са изменяни след 28 октомври 1997 г. – дата, предхождаща с няколко месеца признаването на правото на жалбоподателя на реституция и обезщетяване. Между датата на благоприятното за жалбоподателя решение и 22 октомври 2002 г. производството по реституцията и обезщетяването на няколко пъти е претърпяло значителни изменения, които са имали основно технически характер и не са засягали естеството и обхвата на правата му. Те са могли да породят известна несигурност по отношение на практическата им реализация, но  Съдът счита, че тя се обяснява до голяма степен с контекста на политическите и икономически реформи и не противоречи на принципа на върховенството на закона. Той приема, че намесата в правото на жалбоподателя е преследвала законната цел запазване правата на другите.

За да определи дали е постигнат справедлив баланс между общия интерес и изискванията за защита на притежанията на жалбоподателя, Съдът изследва дали времето, което е било необходимо на българските власти, за да реституират земите му или да му платят обезщетение, не му е причинило прекомерна тежест. Той припомня, че държавите разполагат с широка свобода на преценка, особено при приемане и прилагане на мерки за икономическа реформа или социална справедливост. Все пак, когато става въпрос за обществен интерес, какъвто е реализацията на правото на собственост на цяла една категория лица, властите трябва да реагират своевременно, по коректен начин и възможно най-последователно.

Съдът намира, че в случая властите са взели мерки за реализиране правата на жалбоподателя, но последователните изменения на съответните процесуални разпоредби и инертността по отношение на изработването, приемането и одобряването на необходимите планове са забавили реституционното производство. Жалбоподателят е направил всичко, зависещо от него, и не е причинил забавяния. По тези съображения Съдът счита, че в случая българските власти не са действали с необходимите последователност и усърдие. Продължителността на производството е нарушила изисквания справедлив баланс и жалбоподателят е понесъл особена и прекомерна тежест. Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.

Author

Write A Comment