В решението Dimitrov et Momin c. Bulgarie от 7 юни 2018 г. Европейският съд постанови: няма нарушение на правото на справедлив процес на жалбоподателите, осъдени за изнасилване, макар че не са могли да разпитат жертвата нито в хода на досъдебното, нито в хода на съдебното производство.
Фактите по случая
На 14 март 1998 г. млада жена на 26 г. (S.D.) депозира жалба в полицията в Пловдив, че предния ден е била отвлечена от двамата жалбоподатели, принудена да се качи в такси, откарана в заведение в центъра на града, след което е бита и изнасилена. Същия ден е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител, а жертвата е прегледана от съдебен лекар, който установява множество натъртвания и наранявания на различни части на тялото й. В заключението е отбелязано, че няма други физически или биологични данни, от които да може да се заключи със сигурност, че тя е имала сексуален контакт.
На 18 март с.г. при повторния й разпит жертвата оттегля своите показания, заявявайки, че би желалал да запази спокойствието си, да не бъде повече безпокоена, тъй като има други лични проблеми. Същия ден вторият жалбоподател е бил разпитан като свидетел. Той обяснил, че заедно с първия и S.D. са били в заведение в центъра на града, но нито той, нито първият жалбоподател са я изнасилвали. Няколко дни по-късно е разпитан и първият жалбоподател, който обяснил, че те заедно с г-н Момин са поканили жертвата на кафе и тя доброволно е отишла с тях. Доколкото той е имал по-рано връзка с нея, когато г-н Момин отишъл да купи кафе, те са имали доброволен сексуален контакт, след което тримата са се качили в такси, което най-напред е оставило него до местоработата му, а след това я е откарало до дома й.
През януари 1999 г. при пореден разпит S.D. потвърждава версията на г-н Димитров и пояснява, че тя е подала жалбата в полицията под въздействието на своите близки и за да отмъсти на г-н Димитров, защото той е бил женен. През април 2000 г. пострадалата депозира писмо до прокурора, в което прави искане да бъде прекратено производството, защото оттегля своите първоначални показания и че тя е подложена на курс по химиотерапия.
През май 2000 г. срещу г-н Димитров е повдигнато обвинение в изнасилване. На 18 декември 2000 г. прокурорът отправя искане до районния съд да бъде разпитана свидетелката от съдия на осн. чл. 210а, ал. 1 НПК, тъй като нейните показания са от изключителна важност за разследването, а има опасност тя да не може да участва в съдебния процес поради тежко заболяване. Разпитът се провежда от съдия в присъствието на прокурор след като съдията се уверява, че г-н Димитров е уведомен за него предварително с писмо от съответното РПУ в Пловдив. Пред съдията S.D. се връща към първите си показания и подкрепя своята първоначална версия за събитията от 14 март 1998 г. Тя обяснява тази промяна в позицията си с натиска, който й е бил оказан и заплахите, които е получавала от първия жалбоподател и неговите близки. S.D. уточнява, че точно след приключилия курс по химиотерапия (тъй като междувременно е заболяла от рак), тя е била посетена от адвокат, изпратен от двамата жалбоподатели, който да я убеди да подпише писмо до прокурора, за да оттегли своите показания.
През април 2001 г. двамата жалбоподатели са обвинени в отвличане и изнасилване на S.D. През май те правят искане да бъде направена очна ставка между тях и пострадалата, но искането им е отхвърлено. През юни с.г. S.D. умира в резултат на заболяването си.
Първоинстанционното производство продължава между януари 2004 и февруари 2007 г. Съдът решава да включи в делото дадените от S.D. показания пред съдия в досъдебното производство. Разпитани са свидетели, включително и полицаите, които са приели жалбата на пострадалата за извършеното изнасилване, изслушана е и съдебно-медицинска експертиза. С присъда от 21 февруари 2007 г. съдът признава първия жалбоподател за виновен за изнасилване на S.D. и го осъжда на три години лишаване от свобода, като прилага чл. 66 НК, а вторият жалбоподател е оправдан. След жалби от подсъдимите и протест на прокурора окръжният съд признава и двамата жалбоподатели за виновни и ги осъжда респективно на 6 и 5,5 години лишаване от свобода. ВКС изменя присъдата в частта за наложените наказания, като ги намалява съответно на 5 и 4 години лишаване от свобода поради прекомерната продължителност на процеса .
Оплакванията
Пред ЕСПЧ двамата жалбоподатели повдигат оплаквания, че са били осъдени само по показанията на един свидетел, когото те не са имало възможността да разпитат и така е било нарушено правото им на справедлив процес, по чл. 6§3d във връзка с чл. 6§1 .
Преценката на Съда
В решението си Европейският съд припомня, че различните изисквания на чл. 6§3 представляват специфични аспекти на правото на справедлив процес, гарантирано от чл. 6§1, за които той трябва да държи сметка, за да направи своята преценка за справедливостта на процеса в неговата цялост, позовавайки се на решенията си по делата Al–Khawaja et Tahery, ([GC], nos 26766/05 et 22228/06, CEDH 2011) § 118; Gäfgen c. Allemagne [GC], no 22978/05, § 169, CEDH 2010, и Simeonovi c. Bulgarie [GC], no 21980/04, § 113, CEDH 2017.
Той припомня, че чл. 6§3 d) утвърждава принципа, че преди обвиняемият да може да бъде осъден, всички доказателства в подкрепа на неговото обвинение трябва по принцип да бъдат представени пред него в открито заседание за целите на състезателността на производството. Този принцип не е без изключения, които са приемливи само при спазване на правото на защита (Al–Khawaja et Tahery, цитирано по-горе, § 118). По-специално, Съдът е установил в своята съдебна практика следните критерии за преценка на съвместимостта с член 6 на съдебен процес, при който доказателствата са били приети, независимо от обстоятелството, че обвиняемият не е имал възможност за разпит или за оспорване на свидетеля: а/ да се гарантира, че отсъствието на свидетеля по време на процеса е оправдано от сериозна причина; б/ да се определи дали осъждането на жалбоподателя се основава изключително или в решаваща степен на свидетелските показания на отсъстващия свидетел; и накрая, съдът трябва да определи дали са налице компенсаторни фактори, включително строги процесуални гаранции, достатъчни, за да компенсират неудобството за защита на допускането на такива доказателства и да гарантират справедливостта на производството в негова полза. (пак там, §§ 119 и 147)
В по-скорошно свое решение по делото Schatschaschwili c. Allemagne ([GC], no 9154/10, § 118, CEDH 2015) Съдът уточнява, че по принцип е важно да се разгледат трите посочени по-горе предпоставки в посочения ред, въпреки че в някой случай може да се окаже целесъобразно тези критерии да се разглеждат в различна последователност, особено когато една от тях е особено важна при определянето дали процедурата е справедлива или не. Освен това, той изяснява кои елементи трябва да се вземат предвид при анализа на третата предпоставка, спомената по-горе, а именно: начинът, по който съдът по същество е анализирал въпросното свидетелстване, преценката на други елементи с доказателствената стойност и процедурните мерки, предприети за компенсиране на невъзможността за директен кръстосан разпит на свидетеля, който отсъства в процеса (пак там §§ 125-131).
Връщайки се към настоящия случай, Европейският съд констатира, че действително S.D. не е била изслушана по време на наказателното производство срещу двамата жалбоподатели, тъй като тя е починала преди делото да навлезе в съдебната си фаза. Нейните показания по време на досъдебнното производство са били прочетени в хода на съдебното заседание и са били включени като доказателство по делото от наказателните съдилища. Съдът приема, че смъртта на S.D. представлява „сериозна причина“по смисъла на неговата практика, за да не бъде изслушана тази свидетелка в хода на процеса (Al–Khawaja et Tahery, цитирано по-горе, § 153).
По повод оплакването на двамата жалбоподатели, че те не са присъствали на разпита на пострадалата в хода на досъдебното производство Съдът отбелязва, че първият жалбоподател е бил информиран за него, но не се е явил по време на разпита. ЕСПЧ отбелязва все пак, че по това време този жалбоподател не е имал адвокат, който би могъл да му разясни важността на подобно процесуално действие. Колкото до втория жалбоподател, към онзи момент срещу него все още не е било повдигнато обвинение и приложимото вътрешно право не е задължавало властите да го информират, макар че по критериите, изведени в решението по делото Simeonovi (цитирано по-горе, §§ 110 et 111),той може да се счита, че е „обвинен в извършването на престъпление“ по автономния смисъл на чл. 6§1 и да се ползва от гараниците на чл. 6 на Конвенцията.Поради това е следвало и той да бъде информиран за предстоящия разпит пред съдия на пострадалата. Но сам по себе си този пропуск не е достатъчен да обоснове нарушение на чл. 6§3 d).
Съдът не подминава факта, че адвокатът на двамата жалбоподатели по-късно е поискал от органите на досъдебното производство да организират очна ставка между обвиняемите и пострадалата, което е било отхвърлено от прокурора с мотива, че в хода на досъдебното производство това не е задължително. Европейският съд приема, че е имало основателни причини да не се допусне очна ставка между двамата жалбоподатели и свидетелката в хода на досъдебното производство, вземайки под внимание характера на извършеното престъпление и особеното уязвимо психическо състояние на жертвите на изнасилване. Това задължава органите на досъдебно производство да им обърнат специално внимание, особено когато става въпрос за вземането на показания от тях и евентуалното им изправяне срещу насилниците. В настоящия случай жертвата е страдала и от тежко заболяване, като в този период тя е била подложена на натиск да оттегли показанията си. Съдът наред с това отбелязва, че, макар и разследващите органи и прокурорът да са били наясно със заболяването на S.D. и химиотерапията, няма индикации, че те биха могли да предположат, че тя няма да може да участва в процеса. Като взема предвид тези много специални обстоятелства, Съдът преценява, че не може да критикува разследващите органи, че не са провели очна ставка между S.D. и двамата жалбоподатели на етапа на предварителното разследване.
Анализът на Съда по-нататък продължава с изследване на въпроса дали осъждането на жалбоподателите се е основавало изключително само на показанията на пострадалата. Във връзка с важността на показанията на S.D. той цитира част от мотивите на ВКС, който в своето решение от 7 януари 2008 г. посочва, че при обосноваване вината на първия жалбоподател те са били един важен, но не и единствен елемент, върху който се е основавало осъждането му, а относно установяването на вината на втория жалбоподател, че те са били основното доказателство. Съдът се съгласява с това заключение.
Той обръща внимание, че в мотивите си (с обем от 44 страници) окръжният съд е направил много детайлен анализ на всички събрани доказателства. Макар и да е посочил, че осъдителната присъда се базира на показанията на свидетелката и те са основното доказателство, но то не е единственото, а множеството други подкрепят напълно нейните показания, които са логични, конкретни и точни.
На следващо място ЕСПЧ намира, че макар и присъдата на жалбоподателите да се основава предимно на свидетелските показания на жертвата, но съдилищата са подложили на обстоен анализ другите събрани доказателства, които потвърждават крайния им извод за вината на двамата жалбоподатели. Следователно, според Съда тяхното осъждане се основава на набор от доказателства, в които показанията на пострадалата са един от елементите.
На последно място ЕСПЧ отбелязва, че жалбоподателите са разполагали с достатъчно процесуални гаранции, които да им осигурят справедливостта на производството като цяло. Те активно са участвали в процеса, имали са възможност и са изложили своите аргументи в полза на оправдаването им. Съдилищата са извършили много задълбочен преглед на достоверността на основните доказателства на прокуратурата, като са обсъдили възраженията на жалбоподателите и са ги отхвърлили, а решенията на вътрешните съдилища са били достатъчно мотивирани и техните изводи в никакъв случай не са произволни.
Съдът достига до извода, че в този случай не е налице нарушение на член 6 §§ 1 и 3 (d) на Конвенцията.
Послеслов
Това решение на Европейския съд дава насоки за това какви стъпки трябва да следват органите на досъдебното производство и националният съд в ситуации, подобни на настоящия казус, когато се стига до ограничаване на процесуалните гаранции за справедливост на процеса и колко обстойно те трябва да анализират всички останали доказателства, за да обосноват една осъдителна присъда. В случая всички те са демонстрирали изключителна прецизност и са спазили стандартите, установени от Европейския съд. Решението е класифицирано във втора група по важност.
Може само да се съжалява, че това решение идва с такова голямо закъснение – цели десет години след депозиране на жалбата.
