Parvanov et autres c. Bulgarie (requêtе n° 74787/01) 7 janvier 2010
/подобно на делото Кирилова и др.- Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-79, 9 June 2005/.
Оплакване относно неизпълнението от страна на властите на задължението им да осигурят на жалбоподателите апартаменти, дължими като обезщетение за отчуждаването на техните имоти.
Със заповед на кмета от 8 април 1987 г. на основание чл. 98 от ЗТСУ къщата и дворът на жалбоподателите са отчуждени „за нуждите на посолство”, но с цел да се осъществят два отделни проекта за обществени сгради. Заповедта на кмета от 8 април 1987 г. предвижда също срещу отчуждаването на имота „за нуждите на посолство“ всеки един от предците на жалбоподателите да бъде обезщетен с апартамент, разположен в сградата, която ще бъде построена от Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус („БОДК”). С три допълнителни заповеди от 15 април 1988 г. на основание чл. 100 от ЗТСУ, кметът определя точното местоположение, площ и други детайли на бъдещите апартаменти, предложени като обезщетение. Трите апартамента са на обща стойност 59 155 стари лева. Тъй като стойността им е по-висока от цената на отчуждения имот, жалбоподателите и техните предци на непосочени дати са изплатили разликата от 34 036,94 стари лева на държавата. Със заповеди на кмета жалбоподателите са настанени временно в служебни апартаменти на БОДК. Строителството на жилищния блок, в който е трябвало да се намират предложените като обезщетение апартаменти, никога не започва.
На 13 април 1992 г., след влизането в сила на Закона за реституцията от 1992 г. жалбоподателите отправят искане до кмета на София за реституция на целия имот, тъй като нито един от проектите за обществени сгради не е реализиран и отчуждената къща все още стои непокътната. Тъй като не получават отговор, на неуточнена дата през май или юни 1992 г. жалбоподателите подават жалба срещу мълчаливия отказ. През същата година отчуждената къща е съборена.С решение от 7 октомври 1994 г. СГС уважава частично жалбата им. Съдът отбелязва, че техният имот е бил отчужден за два обособени проекта за обществени сгради: Проект А за изпълнение върху Парцел А и Проект Б за изпълнение върху Парцел Б. Доколкото изпълнението на Проект Б е започнало върху Парцел Б, тази част от имота, а именно 253 кв. м от площадката, не може да се реституира. Тъй като Проект А обаче не е започнал, реституцията на Парцел А, възлизащ на 328,2 кв. м, е възможна. Никоя от страните не обжалва това решение и то влиза в сила. С оглед изпълнението на решението на СГС и за да се реализира реституцията, на 4 септември 1995 г. жалбоподателите заплащат на държавата 22 697,81 лв, които – вследствие от инфлацията и обезценяването на българската валута – се равняват приблизително на 330 щатски долара.
С писмо от 2 декември 1997 г. БОДК информира жалбоподателите, че вследствие решението на Софийски градски съд от 7 октомври 1994 г. предложените като обезщетение за отчуждаването на имота апартаменти вече не са дължими. След жалба до съда с окончателно решение от 29 декември 2000 г. ВАС приема, че с решението на СГС от 7 октомври 1994 г. , с което е отменено отчуждаването, макар и това да е направено частично, заповедите са били отменени изцяло (все едно никога не е имало такава процедура по отчуждаване). ВАС не обяснява защо е счел, че частичната реституция на имота на жалбоподателите съгласно решението от 7 октомври 1994 г. е премахнала напълно тяхното право на каквото и да било обезщетение. Впоследствие не са предоставени никакви апартаменти на жалбоподателите, а властите така и не възстановяват средствата , които те са изплатили на държавата, за да доплатят стойността на определените им като обезщетение апартаменти.
Съдът счита, че заповедите от 8 април 1987 и 15 април 1988 г. са предоставили на жалбоподателите право да придобият собственост върху предложените апартаменти. Това право е останало неоспорено от властите поне до 1994 г., когато жалбоподателите са получили частично възстановяване на имота си. Поради това той приема, че те са имали „притежание” по смисъла на член 1 на Протокол 1, признато и от вътрешното право.
Според Европейският съд ефектът от решението на ВАС от декември 2000 г. е бил такъв, че да попречи на всякакви последващи опити от страна на жалбоподателите да търсят предоставяне на въпросните апартаменти или каквото и да било друго обезщетение за отчуждения им имот, което действително се случва на практика. Въз основа на гореизложеното Съдът счита, че решението на Върховния административен съд от 29 декември 2000 г. е лишило жалбоподателите от тяхното право да придобият собственост върху трите апартамента, предложени им от властите като обезщетение за отчуждения им имот, и по този начин ги е лишило от техните притежания по смисъла на второто изречение от първата алинея на член 1 от Протокол № 1.Затова Съдът изследва по-нататък въпроса дали са налице препоставките на този текст, въз основа на които държавата има право да отнеме собственост. Изискването за законност по смисъла на Конвенцията означава не само спазване на съответните разпоредби на вътрешното право, но и съвместимост с върховенството на закона. Това предполага, че би следвало да е налице защита срещу произволни действия. Съдът констатира, че в закона не е уреден случая относно последиците при частична отмяна на процедурата по отчуждаване, а вътрешните съдилища с нищо не са допринесли за премахването на тази ситуация на несигурност. Той отбелязва, че е налице противоречие между решението на СГС от 1994 г., с което е призната частична реституция (съответно – правото им да получат апартаменти като обезщетение за единия парцел) и това на ВАС, който приема, че производството по отчуждаването е изцяло отменено.С оглед на това Съдът достига до извода, че лишаването на жалбоподателите от собствеността им не би могло да се счита за съвместимо с върховенството на закона и за лишено от произвол; следователно то не изпълнява изискването за законност по смисъла на член 1 от Протокол № 1.