Penchevi v. Bulgaria (Application no 77818/12),10 february
Жалбоподатели са майка и син. Жалбата им е свързана с оплаквания, че повече от две години и половина те не са могли да заживеят съвместно поради отказа на националните съдилища да разрешат на детето да замине при майка си, която живее и учи в Германия.
През 2009 г. двамата жалбоподатели и съпругът на първата и баща на втория заминават за Германия, където първата жалбоподателка получава възможността да бъде на 9-месечен платен стаж в държавна институция. През февруари 2010 г. съпругът се връща в България с детето, след което отказва да го пусне обратно при майката въпреки закупения билет за 20 март 2010 г. Поради това жалбоподателката прекъсва стажа си и се прибира при семейството си на 25 март. В периода 25 – 30 март съпругът подлага двамата жалбоподатели на психически тормоз, обиждайки съпругата си пред детето, че е лоша майка, забранява на двамата да остават заедно без негово наблюдение, заключва вратите на банята и спалнята нощем все с тази цел, оставя съпругата си да спи на пода, шофира с превишена скорост с детето на предната седалка и др.п. Съдът издава ограничителна заповед по отношение на съпруга на основание Закона за защита от домашно насилие, като му забранява да доближава съпругата и детето си в продължение на 6 месеца. Междувременно първата жалбоподателка инициира процедура за развод, по която с решение на районния съд от октомври 2010 г. бракът е разтрогнат по вина на съпруга, родителските права са предоставени на майката, като режимът на родителските контакти е определен така, че детето да може да живее при майка си в Германия, а на всеки три месеца бащата да има право да бъде с него за по една седмица. Определен е и редът за контакти през периода на отпуските на всеки един от двамата родители. Междувременно жалбоподателката получава възможността да продължи своето образование в магистърска програма в Германия и спечелва стипендия. Тя инициира самостоятелна процедура по чл. 123, ал. 2 от СК, като моли съда да й разреши синът й да пътува с нея в чужбина и да я освободи от задължението да иска разрешението на съпруга си, с когото са в развод. Районният и окръжният съд в Русе удовлетворяват молбата й, намирайки че няма основания да забранят на детето да пътува, още повече, че това е в негов интерес. По жалба на бащата ВКС отменя това решение на 26.06.2012 г.. Той се позовава на добре установената си и задължителна практика, съгласно която не може да се предоставя разрешение само на единия родител за неограничен период от време детето му да пътува в чужбина. Причината била, че молещият родител можел да изведе детето в рискова страна, където имало война или висока степен на риск от природни бедствия. Такова разрешение можело да бъде издадено само за ограничен период от време и само за конкретни дестинации, ако е в най-добрия интерес на детето. Доколкото съдът е обвързан от конкретното искане, той не можел да определи дестинациите, за които би могъл да разреши пътуването, поради което отхвърля искането на майката. На 9 юли 2012 г. първата жалбоподателка подава нова молба до съда за разрешение за пътуване на сина й, като конкретизира дестинацията – Германия и другите страни от Европейския съюз, както и срока – три години . Този път тя прави искането си на основание чл. 127а от Семейния кодекс, който междувременно е приет и урежда изрично въпроса за пътуванията в чужбина на малолетните и издаването на документи за самоличност за тази цел .С решение от декември 2012 г. Русенският районен съд дава т.н. „заместващо съгласие“ и допуска вторият жалбоподател да замине при майка си и да живее там за срок от три години.
Повдигнатите оплаквания са за нарушения на чл. 8§1,6§1 13 във вр. с чл. 8§1 и чл.2 от Протокол 4.
Правителството оспорва допустимостта на жалбата на няколко самостоятелни основания. То възразява, че жалбоподателите са изгубили качеството си на „жертва“, тъй като с последното решение по същество е било удовлетворено искането за получаване на разрешение на детето да пътува и живее с майка си. Това от своя страна давало основание жалбата да бъде заличена от списъка на жалби поради липса и на нарушение.
Съдът анализира тези две възражения в светлината на въпросите: дали националният съд е признал по някакъв начин допуснатото нарушение и освен това – дали се е произнесъл относно причинените вреди и необходимостта от тяхната обезвреда. Той констатира, че в своето последно решение, с което дава разрешение на втория жалбоподател да пътува и живее при майка си в продължение на три години в Германия, районният съд в Русе не взема отношение по въпроса дали предшестващият отказ се е основавал на закона и дали не е довел до нарушаване на правото на семеен живот. Той не се произнася и по въпросите дали жалбоподателите следва да бъдат обезщетени по някакъв начин за това нарушение. Поради което Съдът не приема възражението, че жалбоподателите са загубили статуса си на жертви по смисъла на Конвенцията.
Що се отнася до искането за заличаване на жалбата, възражението е отхвърлено, поради прекомерната продължителност на периода между първото искане за заместващо съгласие на съда за пътуване на детето и удовлетворяването му през декември 2012 г. Съдът отбелязва, че са били необходими повече от две години и половина докато бъде удовлетворено искането на жалбоподателите – период, който е прекомерен и през който двамата жалбоподатели са били принудени да живеят разделени. Ето защо благоприятното решение не би могло да компенсира този дълъг период на забава да се удовлетвори претенцията на жалбоподателите.
Що се отнася до съществото на оплакванията Съдът намира, че всички те са допустими, но ги разглежда в светлината на чл. 8§1 от Конвенцията като основен текст, под който ги подвежда. Той изтъква, че правото на детето и родителя да живеят съвместно е основополагащо за правото на семеен живот. Той се позовава на своята добре установена практика, съгласно която вътрешни мерки, които пречат на упражняването на това право, представляват намеса в правото на семеен живот ( W. v. the United Kingdom judgment, p. 27, § 59; McMichael v. the United Kingdom, 24 February 1995, § 86, Series A no. 307‑B; Hoffmann v. Austria, judgment of 23 June 1993, Series A no. 255-C, p. 58, § 29; Palau-Martinez v. France, no. 4927/01, § 30, ECHR 2003-XII). Изключение е допустимо, само ако намесата е „съгласно условията, предвидени в закона“, като тук от значение е и самото качество на закона, неговата яснота, достъпност и предвидимост, а така също трябва да са налице и предпоставките, ограничаващи това право, предвидени в §2 на чл. 8. Тук е важно да се прецени дали намесата е „необходима в едно демократично общество“, като следва да се вземе предвид принципът на пропорционалност, като се отчитат интересите на детето и на неговите родители. Съдът обръща внимание, че, за да се осигури защита на правото на семеен живот по смисъла на чл. 8, следва да бъдат взети предвид реалностите на всеки конкретен случай, за да се избегне едно механично прилагане на вътрешното право в различни ситуации. (§ 57)
В конкретния случай той отбелязва, че от първоначалното искане за даване на разрешение до постановяването на решение от ВКС са изминали повече от две години и два месеца, а този окончателен акт на касационната инстанция по своето естество представлява намеса в правото на семеен живот на жалбоподателите.
Съдът констатира, че намесата е била осъществена при условията, предвидени в закона и е преследвала законна цел – да защити интересите на другата страна в процеса – на бащата. При преценка на пропорционалността на намесата той достига до извода, че ВКС е подходил твърде формалистично и без да вземе предвид конкретните обстоятелства на дадения случай. Елиминирано е предходното укоримо поведение на бащата и забраната му за достъп до детето и съпругата му, емоционалната привързаност на детето към майката, добрата му адаптация към детската градина в Германия, която е посещавало, както и финансовите възможности на майката. Касационната инстанция се е позовала на формалния пропуск на първата жалбоподателка да посочи конкретната дестинация на пътуване в писменото си искане, макар че от нейните устни изявления и представените доказателства е ставало ясно, че се иска разрешение за извеждането на детето в Германия. Европейският съд изразява съмнение в убедителността и задълбочеността на аргументите на националната инстанция при постановяването на решението й.
Тази констатация, както и продължителността на периода, през който проблемът не е могъл да бъде решен, дават основание на Европейския съд да достигне до извода, че е било допуснато нарушение на чл. 8 от Конвенцията.
