Penev c. Bulgarie (requête n° 20494/04), 7 janvier 2010
На 18 май 1999 г. жалбоподателят е назначен за синдик на дружеството «Плама». На 21 май 1999 г. г-жа Л.Т., бивш синдик на „Плама“, подава иск от името на дружеството в Плевенския окръжен съд. Жалбоподателят решава да упълномощи адвокат г-н Й.Н., който да представлява дружеството по това дело. На 5 юли 1999 г. той получава разрешение от съда по несъстоятелност да изплати на г-н Й.Н. хонорар от 150 000 български лева. Междувременно кредиторите на „Плама“ договарят план за оздравяване на дружеството. На 8 юли 1999 г. планът е одобрен от съда по несъстоятелност и функциите на жалбоподателя като синдик са прекратени. Той обаче запазва някои надзорни функции. На 15 юли 1999 г. жалбоподателят подписва две платежни нареждания за превод на 150 000 лева по банковата сметка на г-н Й.Н.
На 7 юни 2001 г. прокуратурата повдига обвинение срещу него по чл. 282, ал. 2 от НК за това, че действайки като длъжностно лице, на което са
предоставени права по силата на закона, е упълномощил адвокат, който да представлява дружеството, преди да е получил разрешението на съда по несъстоятелност да плати договорения хонорар, както и за това, че на 15 юли 1999 г. е наредил сумата от 150 000 лв. да бъде изплатена на Й.Н., въпреки че към онзи момент вече не имал качеството на синдик на дружеството и не е имал право да извършва действия от негово име. На неуточнена дата дружеството „Плама“ е конституирано като граждански ищец в наказателното производство срещу жалбоподателя и предявява иск за вреди в размер на 150 000 лева. Плевенския районен съд го признава за виновен по чл. 282, ал. 2 и го осъжда на четири години лишаване от свобода, като уважава изцяло гражданския иск. Присъдата е оставена в сила от окръжния съд. ВКС достига до извода, че деянието следва да бъде преквалифицирано като такова по чл. 220, ал. 2 НК, но че не се налага делото да бъде връщано за повдигане на ново обвинение, тъй като още в хода на досъдебното производство първоначалното обвинение срещу жалбоподателя е било именно по този текст. В гражданската си част присъдата е оставена в сила.
Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 6 § 1 и по чл.6 §3 а) и b) – за това, че е бил лишен от възможността да се защитава по обвинението, по което е осъден по чл. 220, ал. 2 от НК. Според правителството точната правна квалификация на престъплението, в което е обвинен жалбоподателят, е от несъществено значение, доколкото фактологичната основа на обвинението остава непроменена.
Съдът обръща внимание, че член 6 § 3 а) от Конвенцията дава право на обвиняемия да бъде подробно информиран не само за причината за обвинението срещу него, тоест деянията, които се твърди, че са извършени от него и на които се основава обвинението, но също и за правното квалифициране на тези деяния, позовавайки се на своята практика (Pélissier and Sassi v. France) [ГК], № 25444/94, § 51, ЕСЧП 1999-11, и Драсич срещу Италия (Drassich v. Italy), № 25575/04, § 34, 11 декември 2007 г.). Съдът отбелязва, че жалбоподателят е обвинен по член 282, ал. 2 от НК за това, че е превишил правата си. Нищо не подсказва, че в който и да било момент от разследването се разглежда обвинение за съзнателно сключване на неизгоден договор по член 220, ал. 1 от НК. По същия начин няма индикация, че районният и окръжният съд в Плевен са разгледали обвинение срещу жалбоподателя по член 220, ал. 1 от НК. Затова според Съда жалбоподателят не може да е бил наясно, че Върховният касационен съд може да промени правната квалификация и да го осъди по чл. 220,ал. 1 НК. Освен това ЕСПЧ обръща внимание, че съставите на двете престъпления са различни и съответно – предметът на доказване – също. Той отбелязва също така, че елементите на последното престъпление никога не са били обсъждани през целия съдебен процес на жалбоподателя и единствено чрез окончателното решение на Върховния касационен съд той е узнал за новото правно квалифициране на фактите.
Затова Съдът е на мнение, че ВКС би следвало да даде възможност на жалбоподателя да се защити срещу новото обвинение. Той е можел например да отложи съдебното заседание с цел представяне на допълнителни аргументи или, като алтернатива, да позволи на жалбоподателя да даде писмени обяснения по новото обвинение. Той обаче не е извършил нито едно от двете, защото не е бил длъжен, тъй като член 285, ал. 3 от НПК от 1974 г. изисква отлагане на съдебно заседание само в случаи на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко престъпление. Отсъствието в приложимото законодателство на ясно изискване обвиняемият да бъде допуснат да се защити срещу променените обвинения несъмнено е било решаващо в това отношение.(§43)
Поради това Съдът достига до извода, че е било допуснато нарушение на чл. 6§3 а) и b), както и на чл. 6§1 от Конвенцията.