Petrovi v. Bulgaria (Application no. 26759/12),2 february 2017
Наследодателят на трите жалбоподателки е притежавал къща с двор и гараж в Разград, които са отчуждени през 1988 г. за построяване на жилищна сграда, на осн. чл. 98, ал. 1 от ЗТСУ, срещу обезщетение – апартамент и гараж. През 1991 г. с друга заповед е индивидуализирано точното местоположение на апартамента и неговата площ, както и гаражът, за който е определено допълнително да се заплати от отчуждените собственици определена сума. На неуточнена дата жилището е построено и първата жалбоподателка и съпругът й влизат във владение. Къщата и гаражът им междувременно са съборени. През 1996 кметът на града им предлага гараж в друга част на града, но те отказват. Сградата, в която е било предвидено да се изградят гаражи и те да бъдат обезщетени, не била построена. Строителството й е възложено на частен инвеститор, но там вече не са предвидени гаражи. През 2006 г. кметът предлага на първата жалбоподателка и съпруга й да получат парично обезщетение, тъй като не може да им осигури гараж, но последните изпращат отговор, че не желаят финансова компенсация, а настояват да получат гараж. След смъртта на съпруга на първата жалбоподателка през 2009 г. тя и другите две жалбоподателки завеждат дело по ЗОДОВ срещу общината, в което претендират да им се присъдят имуществени и неимуществени вреди. С окончателно решение от 2011 г. ВАС отхвърля исковите им претенции, приемайки, че общината не е действала незаконосъобразно, тъй като им е предлагала нееднократно различни решения вместо невъзможността да им предостави първоначално определения гараж.
Съдът констатира, че настоящият случай е подобен на Kirilova and Others и на редица други – Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; and Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011). За властите не е било спорно, че жалбоподателките са имали „собственост“ по смисъла на националното законодателство, както и че непредоставянето на гаража като част от предвиденото обезщетение безспорно представлява „намеса“ в правото на собственост, което Съдът приема, че подлежи на преценка в светлината на общото правило на § 1 на чл. 1 от Протокол 1.Съдът анализира дали е спазен принципът на пропорционалност между общия интерес и правата на жалбоподателките. Той отбелязва, че отчуждителният акт е от 1988 г., но той може да преценява периода след 7 септември 1992 г. Той подчертава, че не е удовлетворен от констатацията си, че едва през 2006 г. жалбоподателите са уведомени, че никога няма да могат да получат гараж в сградата, в която първоначално е определено те да бъдат обезщетени. Едва тогава кметът информира първата жалбоподателка и съпруга й и отправя предложение да поискат финансова компенсация. Европейският съд отбелязва, че не може да вини общината за това, че е разрешила строителство на жилищна сграда без гаражи, тъй като приема, че е трудно да бъдат променяни градоустройствените планове след като е изминал такъв голям период от време. На следващо място той посочва противоречивата позиция на жалбоподателите – през 2011 г. те предявяват искове, търсейки парична компенсация, каквато са отказали през 2006 г. При това те са могли да я получат директно на основание на ЗТСУ. Жалбоподателите не твърдят, че начините за получаването й са недостъпни или че самата компенсация като размер е неадекватна. Съдът подчертава, че не би взел под внимание всяко едно забавяне след 2006 г., но все пак до тази година единствено през 1996 г. кметът е предложил на жалбоподателте да бъдат обезщетени с гараж в друг район на града, но не и че няма да бъде построена сградата, в която е планирано да им бъде предостаен такъв. Жалбоподателите не могат да бъдат винени, че са отказали. С оглед на факта, че забавянето от 1988 до 2006 г. е било твърде съществено и за него жалбоподателите не са допринесли, съдът установява нарушение и им присъжда обезщетение за неимуществени вреди. Що се отнася до имуществените претенции, той достига до извода, че жалбоподателите сами са отказали да претендират за тях.
