Petrovi v. Bulgaria(Application no. 9504/09), 13 October 2016
/решението е постановено от комитет от трима съдии/
Решение, подобно на делата Kirilova and Others v. Bulgaria
Родителите на първия жалбоподател, притежавали част от къща в София.
През 1986 г. къщата е отчуждена за изграждане на улица и жилищна сграда срещу задължението на общината да предостави като обезщетение тристаен апартамент. С второ решение на осн. чл.100 от ЗТСУ кметът конкретизира местоположението на бъдещия апартамент и неговите размери, както и стойността му. Тъй като тя е малко по-висока от размер на предвиденото обезщетение, жалбоподателите заплащат разликата. През 1990 г. жалбоподателите, децата им, както и родителите на първия жалбоподател, са настанени в тристайно общинско жлище, където те остават до 2004 г., когато се преместват в друго жилище, което е по-пригодно с оглед здравословното състояние на майката на първия жалбоподател. През 2005 г. жалбоподателите предявяват иск срещу Столична община, претендирайки имуществени и неимуществени вреди в резултат на неизпълнението на задължението й да изгради и им осигури жилище. Искът е отхвърлен от съда през феруари 2006 г. с мотива, че жалбоподателите не са доказали, че са понесли вреди, тъй като били настанени в общинско жилище и поради това, че националният закон предвиждал възможност за лица в положението на жалбоподателите, а именно: възможността да се поиска нова оценка на отчуждения имот. След това решение жалбоподателите правят искане за нова оценка. В писмо от общината от 2 юни 2006 г., подписано от заместник-кмет, те са били информирани, че нямат право да поискат такава оценка, тъй като не са собственици на отчуждения имот.
През юни 2006 г. жилищната сграда е построена и жалбоподателите се настаняват в определеното им като обезщетение жилище. В производството за отговорността на общината СГС и ВКС оставят в сила решението на СРС от февруари 2006 г. , повтаряйки мотивите на първоинстанционния съд.
Съдът констатира, че жилището на жалбоподателите е отчуждено през 1986 г.срещу задължението да им се предостави като обезщетение тристаен апартамент, поради което те са притежавали „собственост“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Поради това той подчертава, че ще подложи на преценка дали е спазен балансът между интересите на общността и правата на жалбоподателите. Твърде голямото закъснение за предоставяне на обезщетение в съчетание с нежеланието на властите да решат проблема, и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията са фактори, които нарушават този баланс. Съдът отбелязва, че правото на жалбоподателите възниква през 1986 г., а те получват жилище през 2006 г. – дадесет години по-късно, от които четиринадесет след като Конвенцията е в сила за България. Съдът не вижда причина да достигне до различно заключение по настоящото дело от постановените преди това от него решения по сходни казуси – Kirilova and Others v. Bulgaria (nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, §§ 72-79, 9 June 2005), а така също и Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011; and Balezdrovi v. Bulgaria [Committee], no. 36772/06, 20 September 2011).
Съдът приема, че жалбоподателите са понесли известни имуществени вреди поради това, че не са могли да ползват дълго време своето жилище, а наред с това им присъжда обезщетение и за неимуществени вреди.
