Petyo Petkov c. Bulgarie (requêtе n°32130/03) , 7 janvier 2010
На 15 януари 2002 г. жалбоподателят е бил задържан от полицията, а малко по-късно му било предявено обвинение за нанесена телесна повреда на г-жа Г. На 5 февруари 2002 г. следователят иззел таксито на жалбоподателя като веществено доказателство, а на 19 февруари 2002 г. организирал разпознаване на автомобила от свидетел, за да се провери алибито на въпросното лице.
С решение от 19 юни 2003 г. Софийският районен съд (СРС) оправдал г-н Петков, преценявайки, че събраните доказателства не са достатъчни, за да покажат по безспорен начин, че той действително е извършител на деянието. СРС разпоредил на разследващите органи да върнат на жалбоподателя иззетите лични притежания. Съдът обаче не упоменал сред тях автомобила на жалбоподателя. След края на процеса, представителят на жалбоподателя подал две молби до Софийски районен съд (на 2 септември 2005 г. и на 9 март 2006 г.), в които го приканва да разпореди връщането на иззетия автомобил. С решение на СРС от 31 март 2006 г. молбата била уважена. На 26 април 2006 г. жалбоподателят си възстановил владението на автомобила. По негови думи, последният бил върнат в неизправност и при липса на някои принадлежности.
Жалбоподателят се оплаква, че автомобилът му е бил иззет по време на наказателното разследване, за да послужи като веществено доказателство, че разследващите органи неправомерно са го задържали за прекомерно дълъг период от време и са го върнали негоден за движение и с липсващи принадлежности.
Съдът констатира, че автомобилът на жалбоподателя е иззет от 5 февруари 2002 г. до 26 април 2006 г., т.е. мярката е прилагана в продължение на повече от четири години. Съдът освен това отбелязва, че иззетият автомобил не е бил просто средство за придвижване, а основно работно средство за жалбоподателя, който е работел като таксиметров шофьор. От друга страна, автомобилът му е бил върнат в неизправно състояние и без определен брой принадлежности, което не се оспорва от правителството. С други думи, въпросната мярка е засегнала и основната професионална дейност на жалбоподателя, по-специално – в периода след освобождаването му. Съдът приема, че задържането на автомобила на жалбоподателя за срока на наказателното преследване срещу него е било наистина необходимо. Той отбелязва обаче, че наказателното производство е приключило на 19 януари 2005 г. с решението на Върховния касационен съд и, считано от тази дата, задържането на автомобила като веществено доказателство вече не е било необходимо. Въпреки това, жалбоподателят е успял да влезе отново във владение на автомобила едва година и три месеца по-късно. Предвид времетраенето на въпросната мярка, нейното отражение върху положението на жалбоподателя, хода на наказателното преследване срещу него и пропуските на властите в конкретния случай, Съдът преценява, че считано от датата, на която е оправдан жалбоподателят, мярката за задържане на автомобила му престава да е съизмерима с преследваната легитимна цел. Затова той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
Съдът установява наред с това и нарушения на чл. 3, на чл. 13 във вр. с чл. 3, на чл. 5§1с, на чл. 5§3, и на чл. 6§2.
