Popov and Chonin v. Bulgaria(Application no. 36094/08),17 February 2015
/реституция по Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд/
Наследодателите на двамата жалбоподатели – г-н М. и г-жа Ф. са били съсобственици на залесена територия на остров Цибър на р. Дунав, а наследодателката на втория е притежавала гори и на друг остров, който в годините, вследствие речната дейност по р. Дунав, изчезва. През 1948 г. земите на тези два острова са национализирани. През 1998 г. са подадени молби първоначално за реституиране на тези земи. През 2000 г. поземлената комисия във Вълчедръм отказва да възстанови горите и признава на наследниците правото на обезщетение, първоначално с поименни компенсационни бонове. Междувременно законът е изменен и е предвидено,че при липса на възможност да се реституират горските земи в реални граници компенсацията следва да бъде с други равностойни земи. Доколкото в района на Вълчедръм не е имало достатъчно такива от държавния горски фонд, за да бъдат обезщетени жалбоподателите, Министерството на земеделието възлага на ОСЗГ в Монтана да предостави подходящи земи от нейния горски фонд. С две решения от октомври 2003 г. са определени терени, които се предоставят на наследниците на някогашните собственици. Тези решения са обжалвани пред районния съд поради това, че предоставените земи и гори не са равностойни на тези, национализирани през 1948 г. През 2007 г. районният съд в Монтана уважава жалбата на първия жалбоподател – г-н Попов и разпорежда да бъдат предоставени на него и на останалите наследници на г-н М. други подходящи имоти.Това решение не е обжалвано и влиза в сила на 4 март 2008 г., но не е изпълнено. С нова решение ОСЗГ-Монтана отказва да предостави земите, тъй като не разполагала с достатъчно такива и решава, че обезщетението следва да се предостави в землището на гр. Лом. Това решение е прогласено за нищожно от съда, поради това, че противоречи на предходното решение. Въз основа на възложената експертиза районният съд идентифицира 11 отделни парцела, които са подходящи да бъдат предоставени на наследниците. В изпълнение на това решение на г-н Попов и другите наследници са възстановени през 2013 г. по-голяма част от имотите, които фигурират в съдебното решение.
По отношение на втория жалбоподател и другите наследници на г-жа Ф. с решение на районния съд в Монтана е установено, че предоставените земи са с по-ниско качество от притежаваните и национализирани някога. Съдът установява, че в землището на Вършец има достатъчно земи от горския фонд, с които жалбоподателят Чонин и другите наследници могат да бъдат обезщетени. Това решение не е обжалвано и влиза в сила. В следващите месеци се установява, че тези земи са част от природен парк „Врачански Балкан“ и като такива са публична държавна собственост, поради което не подлежат на реституция. Това е съобщено на заинтересованите лица през август и септември 2008 г. Няколко години след тази дата властите не правят никакви опити да изпълнят решението на съда. Едва през януари 2013 г. комисия определя 34 конкретни имота, които да бъдат предоставени като обезщетение на наследниците на г-жа Ф.
Жалбоподателите повдигат оплаквания в светлината на чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.
Съдът ги намира за допустими, но преценява, че ще ги разгледа единствено в светлината на чл. 1 от Протокол 1.
Той отбелязва, че в настоящия случай жалбоподателите не биха могли да очакват, че ще получат реституция на остров Цибър, нито друго равностойно обезщетение за горите, намиращи се там. Ето защо в този аспект те не биха могли да твърдят, че по отношение на тях е допуснато нарушение на чл. 1 от Протокол 1, тъй като не е налице нито съществуваща „собственост“, нито може да става въпрос поне за „легитимно очакване“ за получаване на право на собственост (Kopecký v. Slovakia [GC], no. 44912/98, § 35, ECHR 2004‑IX). Съдът напомня наред с това, че чл. 1 от Протокол № 1 не може да се тълкува като налагащ общо задължение на договарящите държави да възстановят собствеността, която е била национализирана, преди да ратифицира Конвенцията; нито пък член 1 от Протокол № 1 налага някакви ограничения върху свободата на договарящите държави „да определят обхвата на реституцията и да изберат условията, при които те приемат да възстановят правото на собственост на бившите собственици. След като държавата е изключила някои видове собственост от обхвата на реституцията, претенциите на бившите собственици за връщане на имота не може да служат като основа на „легитимното очакване“, за да попаднат в обхвата на чл. 1 от Протокол № 1 (Von Maltzan and Others v. Germany (dec.) [GC], nos. 71916/01, 71917/01 and 10260/02, § 74, ECHR 2005-V).
Съдът намира, че тази част от жалбата е несъвместима ratione materiae по смисъла на член 35 § 3 (а) и трябва да бъде отхвърленa в съответствие с член 35, § 4.
От друга страна, Съдът е на мнение, че в останалата си част оплакването по член 1 от Протокол № 1, относно забавянето на изплащане на обезщетения на жалбоподателите в съответствие с условията, предвидени в Закона за горската реституция, не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията
Съдът се позовава на многобройните си решения срещу България, в които вече е установил нарушение на член 1 от Протокол 1 поради големите закъснения в процедурите, които са засегнали правото на жалбоподателите на реституция или компенсация при земеделската реституция (Lyubomir Popov v. Bulgaria, no. 69855/01, 7 January 2010; Naydenov v. Bulgaria, no. 17353/03, 26 November 2009; Vasilev and Doycheva v. Bulgaria, no. 14966/04, 31 May 2012; and Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, 28 May 2013). Настоящото дело повдига въпроси, подобни на тези, разгледани в горните случаи.
Съдът отбелязва, че и в двата случая поземлената комисия във Вълчедръм е признала правото на наследниците на г-н М. и г-жа Ф. да получат обезщетение през 2000 г. Към датата на последната комуникация със страните през 2013 г. е установено, че обезщетенията все още не са предоставени на жалбоподателите в пълен обем. Съдът зема предвид, че в случая действително забавянето на процедурата е било усложнено поради факта, че горите са били с високо качество и е било трудно да бъдат предложени земи със същото качество. Въпреки това той отбелязва, че трудностите, срещани от властите, са били до голяма степен причинени от недостатъчно гъвкавото законодателство, прието от държавата, която, дори и в случаи като настоящия, когато идентификацията на земя, подходяща да бъде предоставена като обезщетение изглежда е било трудно, не предвижда други възможни средства за компенсиране.
Освен това, Съдът не е убеден, че сложността на процеса на реституция и посочените трудности са единствените причини за големите закъснения в настоящия случай, визирайки приетите нови решения от ОСЗГ в Монтана и прогласяването им за нищожни. Наред с това част от забавянията са и по вина на самия съд, който е възстановил имоти, явно не подлежащи на реституция.
Съдът обръща внимание и на факта, че властите не са действали с необходимото старание и решителност да се справят със ситуацията, особено в случая с наследниците на г-жа Ф., когато между 2007 и 2013 г. не са предприети никакви конкретни стъпки за намиране на решение. Едва след като жалбата е била съобщена на Правителството то се е опитало да разреши проблема без да даде обяснения за причините за това продължително бездействие.
Съдът достига до заключението, че националните власти са отговорни за продължителните неоправдани забавяния на реституцията, които вероятно са поставили жалбоподателите в ситуация на продължителна несигурност. Поради това той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда на жалбоподателите обезщетение за неимуществени вреди.
