Popov c. Bulgarie (requêtе no. 69855/01), 7 janvier 2010
/реституция по ЗСПЗЗ/
След приемането на ЗСПЗЗ на 4 март 1992 г. жалбоподателят подава заявление до поземлената комисия в град Пазарджик за възстановяване на собствеността върху девет парцела земеделска земя в землището на с. Говедаре с обща площ 44 029 кв. м, която е негова бивша собственост. С решение от 18 декември 1992 г. комисията признава и възстановява „в реални граници“ правото на собственост на жалбоподателя върху седем от парцелите с обща площ 41 299 кв. м, по-конкретно посочените в заявлението му от 4 март 1992 г. под №№ 1-5, 7 и 8. Жалбоподателят е уведомен за решението с писмо от 22 април 1993 г. Тъй като същото не е обжалвано, то влиза в сила. С второ решение ПК изменя същото и признава правото на възстановяване на имотите под №№ 1-5, а отказва да признае тези с № 7 и 8. Решението е получено от жалбоподателя на 28.12.1993 г. То е обжалвано от него и е обявено за нищожно от районния съд – Пазарджик от 12 септември 1995 г., тъй като правомощието на ПК да изменят при определени обстоятелства своите решения е въведено в закона едва през 1995 г. Решението на съда не е обжалвано и влиза в сила. Поземлената комисия издава общо седем решения след този момент, всяко от които е отменяно от районния съд, тъй като противоречи на първото, признаващо правото на възстановяване на собствеността в реални граници. С последното от тях Поземлената комисия отказва да възстанови два от имотите, тъй като вече бил влязъл в сила новият план за земеразделяне. С решение от 23 февруари 2005 г. ОСЗГ разпределя на жалбоподателя друг парцел като обезщетение за парцел № 7 и му присъжда също компенсационни бонове. Към датата на последната размяна на съобщения между страните през 2006 г. жалбоподателят не е получил обезщетение за парцел № 8.
Успоредно с процедурите по възстановяването на земеделски имоти, които са принадлежали лично на жалбоподателя, на 4 март 1992 г. той подава до поземлената комисия заявление за възстановяване на собствеността върху шест парцела земеделска земя в землището на с. Говедаре с обща площ 63 101 кв. м, които са принадлежали на баща му. Действията на комисията са подобни на тези по първата процедура за възстановяване на собствеността, описана по-горе – постановявани са поредица от идентични решения, водени са неколкократно дела, с които решенията са отменяни . Към датата на последната размяна на съобщения между страните през 2006 г. жалбоподателят все още не е получил обезщетение за оставащата за възстановяване земя с обща площ 10 274 кв. м.
Третото заявление за възстановяване на земеделски имоти, подадено от жалбоподателя, е по повод имотите, които са принадлежали на неговата майка, в землището на с. Хаджиево. Първоначално ПК отказва да му ги възстанови, но с решение от 12 юни 1995 г. Пазарджишкият районен съд отменя горепосоченото решение на поземлената комисия и вместо това възстановява правото на собственост на наследниците на майката на жалбоподателя върху седемте парцела с обща площ 35 300 кв. м.Това решение е изпълнено през 2000 г., когато жалбоподателят и другите наследници са въведени във владение.
Жалбоподателят се оплаква, че дълго не е могъл да възстанови правата си на собственост или да получи обезщетение.
Съдът разглежда по отделно различните реституционни процедури. Във връзка с един от имотите, бивша собственост на бащата на жалбоподателя, Съдът отбелязва, че районният съд е признал правото да жалбоподателя на възстановяване на собствеността без да конкретизира способа. Това не представлява непременно право на възстановяване „в реални граници“ или на обезщетение със земя от общинския поземлен фонд, тъй като относимото национално законодателство предвижда, че бившите собственици могат да бъдат обезщетени и с компенсационни бонове. Съдът отбелязва, че делото не касае съществуващи притежания. Въпреки това той приема, че след съдебното решение от 19 декември 1998 г. жалбоподателят, като наследник на баща си, е имал оправдано правно очакване да получи притежание или друго обезщетение за въпросния парцел.След като на наследниците са били изплатени компенсационни бонове, Съдът не намира нарушение по отношение на този парцел от 6 000 кв.м.
По отношение на парцелите, които са принадлежали на самия жалбоподател Съдът констатира, че през 2005 г. той наистина е получил обезщетение за парцел № 7 и освен това не твърди, че няма да получи предвиденото във вътрешното право обезщетение за парцел № 8. Затова въпросът, който е призован да разгледа Съдът в случая, касае забавеното обезщетяване на жалбоподателя и оттам – забавената реализация на оправданото правно очакване, възникнало за него след решението от 18 декември 1992 г. Съдът счита, че забавянето от страна на държавните органи е равнозначно на намеса в правото му на притежание по смисъла на първото изречение от първия параграф на член 1 от Протокол № 1. Той приема, че тъй като в съответното законодателство няма крайни срокове за обезщетяване, намесата не е незаконосъобразна, а и може да е имала легитимна цел в обществен интерес, а именно – защита на правата на трети лица, тъй като властите е трябвало да съгласуват претенциите на голям брой бивши собственици в доста сложния процес на реституция. Ето защо Съдът анализира въпроса за пропорционалността в светлината на забавянето на дължимото обезщетение и дали жалбоподателят е бил обременен с извънредна и прекомерна тежест. Съдът отбелязва, че справедливото очакване на жалбоподателя да получи парцели № 7 и № 8 или обезщетение вместо тях е възникнало не по-късно от май 1993 г. Обезщетението за парцел № 7 е получено през 2005 г., т.е. дванадесет години по-късно. Към 2006 г. жалбоподателят не е получил обезщетение за парцел № 8 . Следователно забавянето е тринадесет години. Съдът отбелязва, че през тези значителни периоди от време – съответно дванадесет и тринадесет години – жалбоподателят е оставен в състояние на неяснота относно реализирането на правата му на собственост и е бил възпрепятстван да се ползва от своите притежания. Съдът признава, че въпросните събития са се случили в период на обществен и икономически преход в България и че държавните органи е трябвало да се съобразят с претенциите на на множество заинтересовани страни. Освен визираната от правителството сложност на процеса на реституция на земеделските земи като цяло Съдът отбелязва, че все пак процесът на реституция е бил твърде продължителен и това е обременило жалбоподателя с непомерна тежест. Той е оставен дълго в състояние на неяснота дали ще получи парцели № 7 и № 8 в „реалните им граници“ или обезщетение. По отношение на тези два имота е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
По отношение на всички останали парцели въпросът, който се поставя пред Съда, касае забавеното обезщетяване на жалбоподателя до 2006 г., когато е последната комуникация със Страсбургската институция. В тази връзка е констатирано, че правото на наследниците на бащата на жалбоподателя на въпросното обезщетение е признато в съдебно решение на 29 декември 1993 г. Към 2006 г., т.е. след тринадесет години жалбоподателят не е получил обезщетение за два от имотите с обща площ от 10 274 кв. м.Поради това той намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 .
По отношение на имотите, наследени от майката (седем на брой), забавата е седем години. Съдът се позовава на констатациите си по-горе, че забавянията при предоставяне на обезщетение в настоящия случай са равнозначни на намеса в правото на жалбоподателя да се ползва мирно от своите притежания, както и че намесата е законосъобразна и с легитимна цел в интерес на обществото, но не е постигнала справедлив баланс между обществените интереси и необходимостта от защита на индивидуалните права. Затова е установено и трето нарушение на чл. 1 от Протокол 1проради непропорционалността на намесата в правото на собственост на жалбоподателя.