Rangelov c. Bulgarie (Requête no 14387/03), 23 аvril 2009
На 29.05.1998 г. жалбоподателят бил арестуван като заподозрян в убийство, извършено през 1996 г., за което имало висящо наказателно производство. Същия ден следователят наредил предварителното му задържане, а на 1.06.1998 г. било получено потвърждение от прокурор. Жалбоподателят не оспорил законността на задържането пред съда. След приключването на предварителното производство, на 8.06.2000 г. съдията-докладчик приел, че не съществуват обстоятелства, които да оправдават изменяне на мярката за неотклонение. Съдилищата отхвърлили няколко искания на жалбоподателя да бъде освободен и мярката останала в сила до 9.12.2003 г., когато СГС я заменил с гаранция, и жалбоподателят бил освободен след заплащането й, на 22.12.с.г.
Съдът отбелязва, че предварителното задържане на жалбоподателя е продължило от 29.05.1998 до 22.12.2003 г., т.е. почти 5 г. и 7 месеца. Той припомня практиката си, че наличието на обосновано подозрение е conditio sine qua non за законността на продължаващото задържане, но след известно време то не е достатъчно и Съдът трябва да установи дали другите изложени от съдебните власти мотиви продължават да оправдават задържането. Ако те са „относими“ и „достатъчни“, той проверява и дали властите са проявили „особено усърдие“ при провеждането на производството. В случая няма спор относно наличието на обосновано подозрение. Съдът отбелязва, че решението на съдията-докладчик от 8.06.2000 г. не сочи мотиви за продължаване на задържането. Следващите съдебни решения по въпроса се позовават систематично на тежестта на престъплението, за да заключат, че продължава да съществува опасност жалбоподателят да се укрие от правосъдието или извърши нови престъпления. Този аргумент обаче, макар и нелишен от относимост при преценката за опасността на задържания, не е достатъчен сам по себе си, за да оправдае относително дълги периоди на задържане, като този в случая. Съдилищата са посочили освен това и принадлежността на жалбоподателя към престъпна организация и обстоятелството, че е токсикоман. Тези факти може да са относими при преценката на риска от извършване на нови престъпления или укриване, но са изтъкнати само в два съдебни акта от 2001 г., а не и по-нататък през 2002 и 2003 г. В заключение Съдът приема, че властите не са изложили „относими“ и „достатъчни“ мотиви за оправдаване на 5 и половина годишното задържане на жалбоподателя. При това положение той не счита за необходимо да се произнесе дали властите са проявили „особено усърдие“ и намира нарушение на чл. 5 § 3 от Конвенцията.
Съдът припомня, че чл. 5 § 4 изисква съдилищата, сезирани с искане за освобождаване, да разгледат наред с другото и въпроса дали по отношение на задържания съществува обосновано подозрение в извършване на престъпление. Той вече е установявал неспазване на това изискване от българските съдилища заради съдебната практика, която забранява на съдиите да се впускат в анализ на събраните доказателства, когато разглеждат искане за освобождаване на подсъдим (Nikolova c. Bulgarie [GC], no 31195/96, §§ 59 и 61; Ilijkov c. Bulgarie, no 33977/96, §§ 95 до 99, 26.07.2001). Така е и в случая, поради което, както и по цитираните дела, Съдът установява нарушение на чл. 5 § 4 в резултат на ограничения обхват на осъществения от съдилищата контрол за законността на предварителното задържане. Освен това решенията от 20.12.2002 и 15.01.2003 г. са взети без провеждане на открито съдебно заседание. Процедурата по чл. 5 § 4 не трябва непременно да осигурява гаранции, идентични с изискваните от чл. 6 § 1, но трябва да е съдебна и да предлага на засегнатия гаранции, съответни на естеството на лишаването от свобода, от което се оплаква. По-специално относно задържаните при условията на чл. 5 § 1 c), се изисква открито съдебно заседание (Assenov et autres c. Bulgarie, 28.10.1998 г., § 162). Следователно е налице нарушение на чл. 5 § 4.
