Rashid c. Bulgarie(II) (Requête no 74792/01) , 5 juin 2008
Срещу жалбоподателя било образувано досъдебно производство по обвинение в укриване и опит за продажба на откраднат автомобил, издирван от Интерпол. Тъй като не се явил на две поредни съдебни заседания, съдът изменил мярката му за неотклонение в „задържане под стража“. Жалбоподателят бил задържан на 12.02.2001 г. На следващия ден той бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и осъден на 4 г. лишаване от свобода.
Съдът отбелязва, че общата продължителност на задържане под стража на жалбоподателя, по смисъла на член 5 § 3 от Конвенцията, достига приблизително една година и приблизително осем месеца домашен арест. Съдът припомня, че домашният арест също представлява лишаване от свобода по смисъла на член 5, позовавайки се на решението по делото Вачев с/у България (Application no. 42987/98, 8 July 2004, § 64). Той отчита, че с оглед предишното поведение на жалбоподателя (неспазването на определената му по-лека мярка за неотклонение, неплащането на паричната гаранция и криминалното му минало), е имало основание да бъде наложена най-сериозната мярка за неотклонение. Затова Съдът изследва въпроса доколко тя е била оправдана за такъв дълъг период от време и дали държавните органи са водили разследването с „особено старание“, изисквано от член 5 § 3 на Конвенцията. В това отношение Съдът отбелязва, че в продължение на половината от най-дългия период на задържане на жалбоподателя (между 5 април и 22 ноември 2002 г.), делото е било върнато на етапа на предварителното разследване поради пропуска на прокуратурата да уточни номерата на шасито и на мотора на колата и самоличността на някои лица. „ Съдът не е убеден, че тези процедурни пропуски са били от естество да оправдаят връщането на делото на етапа на предварителното разследване. В това отношение, трябва да се отбележи, че Съдът вече е забелязвал, по повод на други дела срещу България, че повтарящото се и неоснователно връщане на дела в следствието е било причина за прекалено продължителните наказателни процедури“(§53) Съдът подчертава, че органите, оправомощени да провеждат наказателното преследване, не са реагирали с необходимото „особено старание”. От това следва, че е налице нарушение на член 5 § 3 от Конвенцията.
Жалбоподателят повдига оплакване и по повод това, че неговите жалби за промяна на мярката за неотклонение не са били разгледани в негово присъствие, а в закрити съдебни заседания. Съдът счита че липсата на публични заседания по жалбите от 31 август и 28 септември 2001 г. са лишили жалбоподателя от възможността да представи своята позиция в рамките на процедура, спазваща гаранциите на член 5§4, поради което намира нарушение. Що се отнася до третата жалба по същия повод – от април 2001 г., Съдът не установява нарушение, тъй като тя е била разгледана от районния съд с участието на жалбоподателя и неговия адвокат, а при обжалването й пред окръжния съд това е станало без негово участие.Той приема, че като цяло процедурата на разглеждане на жалбата на две инстанции е създала гаранциите, изискващи се по чл. 5§4.
Съдът констатира, че след като е установил нарушения на чл. 5§3 и 5§4, то очевидно жалбоподателят е имал право да претендира обезщетение за незаконното си лишаване от свобода, но съгласно националното право, такива средства липсват. Ето защо Съдът стига до заключението, че българското законодателство не е предоставило на жалбоподателя право на обезщетение, както го изисква член 5§5 от Конвенцията.
Съдът установява нарушение и на чл. 6§1 поради неразумната продължителност на наказателния процес.
