Rashkova and Simeonska v. Bulgaria (Application no. 41090/12), 2 february 2017
Наследодателите на жалбоподателите били собственици на недвижим имот – къща с двор в гр. Попово. С две заповеди от 1988 и 1989 г. той бил отчужден на основание чл. 98, ал. 1 от ЗТСУ. Като обезщетение било предвидено на единия от собствениците да бъде предоставено двустайно жилище в сградата, която ще бъде построена на отчуждения терен, а на другия да бъде учредено право на строеж върху общински терен, за да си построи къща. През 1991 г. с допълнителна заповед бил индивидуализиран конкретният апартамент в бъдещата сграда. Не е била издадена допълнителна заповед относно общинския терен, върху който трябвало да се учреди правото на строеж.
На неустановена дата през 2005 г. жалбоподателките отправят искане до кмета на общината да отмени заповедта за отчуждаване на осн. §9(2) от ПЗР на ЗУТ. Поради липса на отговор мълчаливият отказ е обжалван по съдебен път и отменен с влязло в сила решение на ВАС от 11.07.2006 г. Решението не е изпълнено. След нов мълчалив отказ и последвала повторна съдебна процедура с окончателно решение от 25.04.2007 г. на ВАС е отменен новия мълчалив отказ на кмета и съдът му разпорежда да разгледа искането на осн. §9(2) от ПЗР на ЗУТ. Следват два изрични отказа на кмета от 2009 и 2010 г. да отмени заповедта за отчуждаване на имота на жалбоподателите. Тези откази съответно са обявени за нищожни от съда. През април 2011 г. експертна комисия на общината оценява стойността на отчуждения имот и определя размера на компенсацията, която се предоставя на жалбоподателките. След жалба от тяхна страна окончателният размер е увеличен и сумата е заплатена през юни 2012 г.
Съдът констатира, че настоящият случай е подобен на Kirilova and Others и на редица други – Lazarov v. Bulgaria, no. 21352/02, 22 May 2008; Antonovi v. Bulgaria, no. 20827/02, 1 October 2009; and Dichev v. Bulgaria, no. 1355/04, 27 January 2011). Според него издадените заповеди на осн. чл. 98(1) от ЗТСУ за обезщетяване с жилище и предоставяне правото на строеж за изграждането на къща представляват намеса в правото на собственост на наследодателите на жалбоподателките, които са имали „притежания“. Тяхната жалба се разглежда при хипотезата на първото изречение на чл. 1 от Протокол 1. Съдът констатира прекомерната продължителност на неизпълнение на задължението от страна на държавата и подлага на преценка за пропорционалност нейните действия. Въпреки че правото на обезщетение възниква през 1988 г., той отчита началото му от 7 септември 1992 г.(в рамките на неговата компетентност), а обезщетението е изплатено през 2012 г. – т.е. след 20 години. Това забавяне според съда е прекомерно, още повече, че правителството не е дало никакво обяснение за причините за неуспеха на властите да изпълнят задължението си до 2005 г. За периода след това Европейският съд отбелязва напразните усилия на жалбоподателите да доведат до завършек процедурата по получаване на компенсация и липсата на разумно обяснение за поведението на кмета на общината въпреки съдебните решения. В случаи като настоящия е задължение на властите да действат своевременно и по подходящ и последователен начин. Вместо това те доказват, че не са склонни да подпомогнат жалбоподателките. Това несъмнено ги е поставило в състояние на несигурност за това дали и кога ще получат обезщетението, на което са имали право. Към това трябва да се добави и липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за поправяне на ситуацията. Горното означава, че властите не са успели да постигнат справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателикте, както се изисква по силата на член 1 от Протокол № 1. Затова е установено нарушение на този текст.
