Решенията на Европейският съд по правата на човека през 2017 г. – българският контекст
В края на януари 2018 г. Европейският съд по правата на човека публикува поредния годишен доклад за своята дейност за изминалата 2017 г., както и други статистически данни – по отделни страни.[1] Техният анализ ни позволява не само да получим информация за възловите проблеми, пред които е бил изправен Съдът, както и пътищата, чрез които се е опитал да ги реши, но можем да установим и какво е мястото на България сред 48-те държави, кои жалби са били с „приоритет“ и той е преценил, че е наложително тяхното по-бързо разглеждане и др. п.
В следващото изложение ще направя кратък обзор (по-скоро статистически) на дейността на Съда като цяло, след което ще насоча фокуса към нашата страна. Освен обобщената информация ще представя кратък анализ на най-съществените решения на Съда по основателност и по допустимост, постановени срещу България.
Обзор на дейността на Съда
В началото на миналата година броят на постъпилите и висящи жалби е бил около 80 000, но тяхната цифра до края на 2017 г. е намаляла на около 56 000 (т.е. налице е спад с около 17%). Според председателя на Съда – г-н Гуидо Раймонди, това без съмнение е голям успех, но е далеч от намирането на едно задоволително решение по повод голямото изоставане. [2] Предизвикателството е свързано най-вече с около 26 000 жалби, висящи пред камара, които изискват да им се посвети цялото внимание, което те заслужават, защото повдигат важни и много тежки проблеми .
Големият спад в броя на жалбите към края на 2017 г. се дължи на няколко конкретни фактора. На първо място, той е в резултат на прекратяването на производството по 12 000 висящи жалби срещу Украйна. Това става след решението на Голямото отделение по делото Burmych и други срещу Украйна[3], в което Съдът констатира наличието на системен проблем, свързан с неизпълнение на пилотното решение Ivanov c. Ukraine[4] (основният проблем по делото е продължителното неизпълнение или забавеното изпълнение на влезли в сила решения на националните съдилища в полза на жалбоподателите). Затова Съдът прекратява производството по тези 12 000 висящи жалби със сходни оплаквания и предава въпроса на Комитета на министрите за изпълнение на това решение, за да бъдат по-добре защитени интересите на жертвите.
В своята реч при откриването на новата съдебна година г-н Раймонди припомни важността на принципа на субсидиарност, който задължава държавите-страни по Конвенцията да спазват и защитават правата и свободите на гражданите, гарантирани от Европейската конвенция. Това включва абсолютното задължение да се изчерпват ефективните вътрешни средства за защита преди да се депозира жалба пред Съда от страна на самите граждани, а за държавите – да отстранят структурните проблеми, включително и чрез създаването на адекватни вътрешни средства за защита.
На второ място, въпреки нарасналия брой жалби от Турция след опита за преврат през 2016 г., който е довел до един ръст с 275% на жалбите срещу тази държава, Съдът прекратява 27 000 от тях, тъй като Европейският съд е бил сезиран непосредствено след това без да се изчерпят вътрешноправните средства за защита. Все поради тази причина други 6 000 жалби за пренаселеността в затворите в Унгария са обявени за недопустими. Статистиката показва, че държавите, по отношение на които са постановени най-много решения, са Русия (305), Турция (116), Украйна (87), Румъния (69) България (39) и Гърция (37).
Към 1 януари 2018 г. държавите, срещу които има най-много регистрирани жалби, чието разглеждане предстои пред съдебна формация (едноличен съдия, комитет или камара), са: Румъния – 17,6% (9 900 жалби), Русия – 13,8 % (7 750 жалби), Турция – 13,3% (7 500 жалби), Украйна – 12,6% (7 100 жалби), Италия – 8,3% (4 650 жалби),Унгария –6,3%(3 550 жалби), Азербайджан – 3,6%(2050 жалби), Грузия – 3,4% (1900 жаби), Армения – 3,2% (1800 жалби), Полша – 2,5 %(1400 жалби). Останалите 15,4% (8650 жалби) се разпределят между всички останали 37 държави.[5] Към края на 2017 г. средната продължителност за разглеждането на една жалба е 30 месеца (срещу 34,1 месеца за 2016 г.) По 85 950 приключили жалби през 2017 г. средната продължителност за разглеждане на една жалба е 18 месеца.[6]
В представения статистически анализ за 2017 г. е посочено, че през 2017 г. 85 951 жалби са били решени, което бележи ръст от 123% спрямо 2016 г.[7] От тях 70 356 са били обявени за недопустими или делата са прекратени от едноличен съдия, комитет, камара или голямо отделение. Едноличен съдия се е произнесъл по 66 156 жалби, което бележи ръст със 113% по отношение на 2016 г.[8] По други 2 282 жалби производството е било прекратено след постигнато приятелско уреждане на спора или подписана едностранна декларация от страна на правителството. Броят на постановените решения по съществото на спора е нараснал на 15 595 (срещу 1 927 през 2016 г.), което се дължи най-вече на обединяването на групи сходни жалби, но и на прекратяването на процедурата по 12 000 жалби срещу Украйна, за които беше посочено по-горе .
Една от мерките, която се очаква да допринесе допълнително за оптимизиране работата на Европейския съд, е вероятността през настоящата 2018 г. да влезе в сила Протокол 16. Той бе открит за подписване на 3 октомври 2013 г. Чрез него на практика се създава механизъм, подобен на действащата процедура за преюдициално запитване пред Съда на Европейския съюз в Люксембург В чл. 1 от Протокола е предвидена възможността съответните национални юрисдикции (които следва да бъдат определени съгласно чл. 10 от всяка една държава – страна по Конвенцията), да се обърнат към Съда с искане за съвещателно мнение. може да бъде поискано по принципни въпроси, отнасящи се до тълкуването или прилагането на правата и свободите, дефинирани от Конвенцията и нейните протоколи. Основната предпоставка за депозиране на искането е наличието на висящо производствопред съответната най-висока юрисдикция на национално ниво. Следователно, не е допустимо искане за тълкуване на отделна разпоредба от законодателството по принцип, теоретично, а само в хода на образувано вече дело.Остават само две ратификации, след което този протокол ще влезе в действие. [9]
Статистическа информация за България
Как се „вписва“ България в дейността на Европейския съд и какво място заемат българските жалби в натовареността на тази международна институция през изминалата 2017 г. ? Безспорно този въпрос е от най-голям интерес за нас .
Прегледът на годишните доклади на Европейския съд за периода 2012-2017 г. сочи, че за последен път България е била в класацията на десетте държави с най-много жалби през 2013 г., когато тя е била на IX-то място с регистрирани 2 450 жалби. В следващите години и до 2017 г. включително страната ни е в групата на „другите 37“ страни. [10] Не се наблюдава тенденция на ръст на жалбите. Според доклада на Съда е налице трайна тенденция на спад на жалбите, насочени към юридическа формация от 1209 през 2013 г. на 623 за 2017 г. Коефициентът на жалбите спрямо числеността на населението на 10 хил. души също бележи спад от 1,66 на 0.82 – т.е. за 2017 г. по-малко от 1 човек на всеки 10 000 е изпращал жалба в Страсбург.[11]
Общият брой жалби към 31 декември 2017 г., насочени към съдебен състав, е 623, от които 69% са висящи пред камара или комитет и очакват разглеждане; 11% са насочени към едноличен съдия или комитет, 3% са обявени за допустими, а 17% са комуникирани на правителството.[12]
През изминалата 2017 г. Европейският съд по правата на човека постанови 39 решения по съществото на спора по 63 жалби, което съставлява 3% от общо постановените от Съда 1068 решения. „Първенци“ в тази класация са държавите, които създават най-много работа на Европейския съд. Както беше посочено по-горе, това са Русия (срещу която са постановени 28,5% от всички решения), Турция (10,8 %), Украйна (8,1%) и Румъния (6,4%).[13]
Едно от решенията на Европейския съд по българска жалба е произнесено от Голямото отделение[14], 25 – от Камара от седем съдии, а останалите 13 – от от Комитет от трима съдии . По седем от жалбите не е установено нарушение.
В 22 от решенията е установено едно нарушение, в 7 – две, а по едно решение – 4 нарушения. Най-преобладаващото второ нарушение е по чл. 13 (липса на ефективно вътрешноправно средство за защита), като най-често то в комбинация с чл. 8, чл. 1 от Протокол 1 и с чл. 3 .
Все още Съдът не може да преодолее прекомерното забавяне при произнасяне по жалбите – 24 от тях са били регистрирани в периода 2007 г.- 2010 г. Следва да се отчете обаче, че в една немалка част от случаите става въпрос за обединяване на група жалби със сходни оплаквания. Най-често това се е случвало с оплаквания за лоши условия в местата за изтърпяване на наказанията (групирани са за общо разглеждане 13 жалби, регистрирани в периода 2009-2015)[15], както и за твърде суровия режим на наказанието „доживотен затвор без право на замяна“, и за липсата на реалистична перспектива за преразглеждане на тези присъди (групирани са за общо разглеждане10 жалби, регистрирани в периода 2009-2015 г.[16] ). Политиката за съвместно разглеждане на жалби по сходни казуси, се основава на 42 § 1 от Правилата и продължава като тенденция в работата на Съда от години. Тя е плодотворна и дава възможност да се оптимизира и ускори до известна степен процедурата и да се постигне икономия на време, което е голям дефицит при свръхнатовареността на Съда.
Приоритетите на Съда могат да бъдат установени по няколко критерия. Единият е свързан с конкретния текст по Конвенцията, по който са постановени най-много решения, защото с оглед преценката на Съда той е избрал да разгледа именно тази категория жалби. Вторият потказател е бързината на решаването на спора спрямо годината на регистрация на жалбите и третият – определянето на нивото на важност на съответната жалба. Съвсем естествено е тези критерии да се припокриват и именно наслагването им да е обусловило решението на Съда да съсредоточи вниманието си върху конкретна жалба.
В следващото изложение ще бъде представен обобщен анализ на решенията съобразно първия критерий, след което ще бъде отделено специално внимание на тези от тях, които Съдът е квалифицирал, че са с второ ниво по важност и ги е разгледал с приоритет.
Решенията на Съда съобразно установеното нарушение на текст от Конвенцията
Най голям брой решения са постановени във връзка с повдигнати оплаквания по чл. 1 от протокол 1 (за правото на мирно ползване на собствеността) – 11, от които две са за справедливо обезщетение по чл. 41 (при установено нарушение на този текст с предходно решение)[17], а по една от жалбите не е установено нарушение. Анализът на категориите дела показва, че Съдът се е насочил към решаването на определен тип жалби, които са от вида на т.н. „повтарящи се“. През миналата година четири от тях са подобни на казуса Kirilova and Others v. Bulgaria[18], две от жалбите са като делото Basarba OOD v. Bulgaria[19] и две, свързани с реституционни претенции по ЗСПЗЗ и ЗВСОНИ, по подобие на делата Tomov and Nikolova v. Bulgaria (no 50506/09, 21 July 2016)[20] и серията реституционни дела, като Velikovi and Others v. Bulgaria((nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01, and 194/02, §§ 110‑41, 15 March 2007, както и Dimitar and Anka Dimitrovi v. Bulgaria, no. 56753/00, 12 February 2009; Panayotova v. Bulgaria, no. 27636/04, 2 July 2009; and Madzharov v. Bulgaria, no. 40149/05, 2 September 2010).[21]
Обезпокоителното в случая е, че въпреки множеството решения, постановени през годините от Съда, всички институции в България пренебрегват решаването на тези повтарящи се проблем, а все още има случаи, които не са приключили и на национално ниво. При делата от групата Kirilova and Others v. Bulgaria (по повод неприключилите процедури за обезщетяване с жилища след отчуждаване по ЗТСУ(отм.) се установява, че българските власти (столична община най-често, но нерядко и административните съдилища) не са променили подхода си въпреки множеството осъдителни решения от 2005 г. до настоящия момент. Или общините продължават да твърдят, че нямат никакви ангажименти към гражданите, чиито имоти са отчуждили, защото междувременно са прехвърлили задълженията си за строителство на търговски дружества (които често впоследствие са обявявани в несъстоятелност или ликвидация), или съдилищата приемат, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на общините в хипотезата на чл. 1 от ЗОДОВ.
В решението си по делото Krasteva and Others v. Bulgaria (което е свързан със земеделска реституция по ЗСПЗЗ) Съдът намира за необходимо да се произнесе и по чл. 46 от Конвенцията. Той препоръчва на Правителството освен индивидуалните мерки да предприеме и такива от общ характер (по повод земеделската реституция по ЗСПЗЗ). Съдът изразява становището, че общите мерки, взети при изпълнението на неговото решение по това дело трябва да включват въвеждането във вътрешното право на обезщетение, което може да гарантира, че лицата, които са загубили собствеността си на основание член 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ, могат да получат компенсация, която да съответства на пазарната стойност на отнетия имот.
Второто място по брой решения си поделят два текста от Конвенцията – чл. 3 (забрана за унизително и нечовешко третиране и изтезания), по който са постановени 8 решения по 29 жалби и чл. 8(право на неприкосновеност на личния и семеен живот и кореспонденцията), по който решенията са пак толкова, но са по 10 жалби .
Две от решенията по чл. 3 са свързани с вече постановени по-рано решения на Съда. Става въпрос за решения по проблеми, аналогични на делата Harakchiev and Tolumov v. Bulgaria (no. 15018/11, 61199/12, 8 July 2014 ) и Sabev v. Bulgaria (dec.),(no. 57004/14, 12 May 2015), в които повдигнатите оплаквания са, че самото наказание „доживотен затвор“ е нечовешко и унизително по своята природа, както и че режимът, при който то се изтърпява, също противоречи на чл. 3. [22]
Друга група от 13 жалби са подобни на проблематиката по пилотното решение Neshkov and Others v. Bulgaria (nos. 36925/10 and 5 others, 27 January 2015). В тях се поставят сходни проблеми, свързани с лошите материални условия в българските места за задържане и изтърпяване на наказание лишаване от свобода.[23] По две от жалбите с повдигнати оплаквания по чл. 3 не са установени нарушения.
По делата по чл. 8, както бе посочено по-горе, са постановени 8 решения, като три от тях са по повтарящи се проблеми, свързани с експусирането на чужденци и са подобни на казуса Al–Nashif v. Bulgaria (no. 50963/99, 20 June 2002)[24]. В други три се анализират оплаквания, свързани с нарушени позитивни задължения на държавата да гарантира нормални контакти във взаимоотношенията родител-дете[25], осигуряването на правото на контакти и телефонни разговори на задържаните лица с техните близки[26], правото на гражданите да имат достъп до своите лични данни (независимо дали в тях се съдържа класифицирана информация)[27]
Решенията на Съда съобразно класирането на жалбите по критерия „ниво на важност“
Критерият „ниво на важност“ на жалбата невинаги води и до приоритетното й разглеждане. От общо 11 жалби, категоризирани във второ ниво, Съдът е разгледал в по-съкратени срокове шест от тях, регистрирани в периода 2013-2016 г.[28] Останалите пет, макар че повдигат важни въпроси, произтичащи от пропуски в националното законодателство[29] или твърде стеснително тълкуване на приложимите правни норми от страна на българския съд[30], датират от 2008 – 2009 и 2011 г.
Извън посочената „класация“ и несъмнено най-значимо и като събитие, е решението на Голямото отделение по делото Simeonovi c. Bulgarie – не само, защото това е едва третото българско дело(виж препратка 1) , което е било селекционирано от Съда и е било допускано до разглеждане от разширен състав. В него е повдигнат важен въпрос в светлината на правото на справедлив процес относно правото на адвокат на задържаното лице. В своето решение от 20 октомври 2015 г. съдиите от Камарата единодушно приемат, че няма нарушение на чл. 6§3 с). Голямото отделение потвърждава това заключение, но решението не е подкрепено от всички съдии. Петима от тях изразяват особено мнение във връзка с въпроса как се е отразила липсата на адвокат в първите три дни от задържането на жалбоподателя и дали липсата на доказателства за предприети следствени действия е достатъчна, за да се достигне до извода, че правата на жалбоподателя не са били нарушени. Голямото отделение препотвърждава установеното нарушение на чл. 3 от Конвенцията относно комплексното въздействие на лошите материални условия и особено строгия режим на изтърпяване на присъдата от страна на лица, осъдени на доживотен затвор без право на замяна. Съдът постановява и мерки на основание чл. 46 от Конвенцията в духа на решението си Харакчиев и Толумов.
Сред жалбите, по които Съдът е постановил решения през 2017 г. нито една не е определена с първо ниво по важност, но 8 от тях са обособени във второ ниво. В тях се повдигат оплаквания по различни текстове от Конвенцията – чл. 3, чл. 5, чл. 6, чл. 8, чл. 9 и чл. 11. В следващото изложение ще бъде направен кратък обзор на някои от тези решения.[31] Както ще стане ясно, част от проблемите не са нови и непознати на българските власти, но те смущават поради неглижирането им и очевидно това е в основата на решението на Съда да ги разгледа с приоритет и да акцентира върху тях.
Решението S.F. and Others v. Bulgaria[32] е постановено в рекордно кратък срок след регистрацията на самата жалба (за 22 месеца). В него се повдигат въпроси, които не са нови – относно нечовешките условия в Домовете за настаняване на чужденци. В кокретния случай обаче драстичното е това, че самото отношение на властите във Видин при първоначалното задържане на семейството с три малки деца – на 1,5 г., 11 г. и 15 г. (които правят опит незаконно да преминат границата между България и Сърбия) е пропито с бездушие и липса на хуманност, като се вземе предвид, че едно от децата е едва на година и половина, а всички вещи на семейството са били иззети при задържането им, включително и беберонът , и храната, и едва на следващия ден са им били върнати, а храна им е била предоставена срещу заплащане. Самото място, в което са били настанени, е било нехигиенично, без санитарен възел (дори без кофа) и с изпочупени легла, така че в първия ден жалбоподателите са били принудени да удовлетворяват естествените си нужди на пода на помещението, в което са били заключени. Според Съда комбинацията от посочените по-горе фактори трябва да е засегнала значително трите деца както физически, така и психологически, и вероятно е оказала особено неблагоприятно въздействие върху петия жалбоподател с оглед на неговата много малка възраст. Затова той констатира, че като са държали трите деца в такива условия, дори и за кратък период от време (спори се дали за 41 или 32 часа), българските власти са ги подложили на нечовешко и унизително отношение. Съдът посочва в мотивите си, че „с оглед на абсолютния характер на член 3 от Конвенцията, нарастващият приток на мигранти не може да освободи високодоговарящата държава от задълженията й по тази разпоредба, която изисква на лицата, лишени от свобода, да бъдат гарантирани условия, съвместими с уважение към човешкото достойнство“(§92).
Той отхвърля възраженията на правителството за неизчерпване на наличните вътрешни средства за защита – Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, тъй като приема, че няма достатъчно доказателства, че националният съд прилага стандарта относно лошите условия в затворите и в следствените арести и по отношение на задържаните чужденци в Домовете за временно настаняване на чужденци, позовавайки се на своето решение по делото Djalti v. Bulgaria (no. 31206/05, § 75, 12 March 2013). Съдът посочва, че правителството не е представило нито едно решение на ВАС по повод оплакване на чужденец от лошите условия в тези домове, за да се убеди, че законът намира приложение и по отношение на тези заведения. Това решение е сигнал за промяна в практиката на ВАС по дела по чл. 1 от ЗОДОВ, който очевидно следва да разшири обхвата на допустимост на подобен род искови претенции не само, когато се визират места за задържане и за изтърпяване на наказания, но и ДВНЧ. Ако съдиите смятат, че законът не им позволява това, то тогава следва да бъдат извършени промени в самото законодателство, за да бъдат обхванати и тези хипотези и да се гарантира ефективно вътрешноправно средстов за защита.
В решението I.P. c. Bulgarie[33] се повдигат въпроси относно липсата на съдебен контрол при настаняването на малолетни и непълнолетни в Домовете за временно настаняване на тези лица. Жалбата е по повод настаняването на едно непълнолетно момче в такъв дом по разпореждане на прокурор. В националното законодателство липсва както обща норма от типа habeas corpus, така и специфична – във връзка с настаняването на малолетни и непълнолетни в места, подобни на ДВНМН. Като се позовава на решението си по делото A. et autres c. Bulgarie [34] Съдът констатира, че след посоченото решение законодателството не е променяно, а решението за настаняване на жалбоподателя в ДВНМН е взето от прокурора по искане на полицията – т.е. в рамките на осъществяване на изпълнителната власт на държавата и тези органи не предоставят гаранциите, изисквани от чл. 5§4, а освен това техните актове не подлежат на съдебен контрол. По повод липсата на съдебен контрол върху актовете на прокуратурата, с които се настаняват малолетни и непълнолетни в ДВНМН Конституционният съд на Република България бе сезиран по искане на петчленен състав на Върховния административен съд. По образуваното к.д. № 7/2016 г. Конституционният съд единодушно постанови решение № 11 от 4 октомври 2016 г., в което не установи нарушение на чл. 37 от Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. Той прие, че дейността на прокуратурата в хипотезите по упражняване на правомощията й за настаняване в тези заведения не са като на съдебен орган, а имат функциите и действието на индивидуален административен акт, поради което подлежат на съдебен контрол по общите правила на АПК. С малката подробност, че в самия закон не езаписано, че прокурорските актове подлежат на съдебен контрол (дори и да е по АПК). Та се питам дали административните съдилища, ако бъдат сезирани, биха разгледали подобен казус по същество.
В решението Ivan Todorov c. Bulgarie[35] се откроява празнотата в българското законодателство (по-специално в НПК) относно липсата на съдебен контрол върху актовете на прокуратурата за изпълнение на влязла в сила присъда. Жалбата е свързана с оплакване по повод законността на задържането на жалбоподателя за изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Той твърди, че присъдата му не подлежи на изпълнение поради изтичане на абсолютната давност, на каквато позиция е и Комисията по помилванията към Президента, поради което отказва да разгледа молбата му да бъде помилван. Това дава основание на жалбоподателя да се завърне от САЩ, където той заминава в началото на 90-те години, но на аерогара София е задържан, отведен в затвора, където остава от 2008 до 2014 г.
Европейският съд посочва, че законодателството е следвало да предостави на жалбоподателя правото на достъп до съд с оглед изискванията на чл. 5§4, но българското право не предвижда такава специфична жалба, свързана с изпълнението на наказанието, или с частичната недопустимост на изпълнението, или за да се отчете и срокът на предварителното задържане. Както и в предходното решение (посочено по-горе) той констатира, че във вътрешното законодателство не съществува обща процедура от типа на habeas corpus, позволяваща съдебен контрол върху задържането независимо от основанията за това и освобождаване на задържания, ако то се окаже незаконосъобразно. Затова е установено нарушение на чл. 5§4. Съдът установява и второ нарушение – на чл. 5§5 – липса на ефективно средство за защита при констатирано нарушение на чл. 5. Той отбелязва, че въведените в ЗОДОВ след 2012 г. нови хипотези за отговорност на държавата липсва такава, която би била приложима за случаи, като настоящия.
Посочените две решения, и особено клисифицирането им във второ ниво по важност дават сигнал към властите, че е крайно време да се обсъди въпросът относно приемането на обща норма, предоставяща правото на обжалване на всички възможни форми на лишаване от свобода независимо от тяхното основание, пред съд.
Две решения с установени нарушения по чл. 8, включени във второ ниво, привличат вниманието. Те засягат различна проблематика, но са разгледани в сравнително кратки срокове. Едното от тях е по повод лишаването на задържано лице от минималните му права, регламентирани както в националното ни законодателство, така и в редица международни инструменти, измежду които и ЕКПЧ. Това е делото Lebois v. Bulgaria[36] . След задържането на жалбоподателя, който е френски гражданин, заловен на местопрестъплението при опит за кражба от автомобил, той е отведен в полицейското управление, а след това му е определена мярка за неотклонение задържане под стража от съд. Не му е назначен адвокат, владеещ френски език. Не е информирана консулската служба на Република Франция в продължение на повече от 10 дни, не му е осигурен нито един безплатен разговор по телефон. Част от оплакванията са обявени за недопустими като повдигнати след изтичането на 6-месечния срок. Европейският съд установява нарушение единствено за оплакването по чл. 8 относно ограниченията, наложени върху контактите на жалбоподателя и телефонните разговори в целия период докато е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ (24 януари 2014 г.) до прехвърлянето му в затвора на 18 април 2014 г. Европейският съд констатира, че макар и правата на обвиняемите и подсъдимите на свиждания и телефонни разговори да са регламентирани в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража и правилника за прилагането му, самият ред, по който се осъществяват тези права, се определя със заповеди на началниците на съответните следствени арести и затвори, които не са публични и не са достъпни. Поради това той достига до извода, че намесата в правата на жалбоподателя по чл. 8 не е била „съгласно условията, предвидени в закона“, защото тя не се е основавала на достатъчно достъпни правила.
Второто решение, в което са установени нарушения на чл. 8 и е определено като такова с втора степен по важност, е Aneva and Others v. Bulgaria[37] То е постановено по три самостоятелни жалби, по всяка от които един от двамата родители е бил ограничен или не успява да осъществява контакти с детето си, макар и да има постановено съдебно решение по отношение режима на взаимоотношенията между тях. Съдът намира, че оплакванията и по трите жалби са по повод неспособността на властите да осигурят и гарантират поддържането на връзките между родителите и децата, които произтичат от позитивните задължения на държавата по чл. 8 от Конвенцията.
Той взема под внимание обстоятелството, че и към настоящия момент родителските права върху децата са възложени на майките по първите две жалби. Това за съда е знак, че националните съдилища след цялостна преценка на всички фактори са решили, че в най-добрия интерес на детето е то да бъде отглеждано от майката. Но жалбоподателките не са били в състояние да упражняват пълноценно родителските си права за дълги периоди от време (по първата жалба от 2005, по втората – от 2010 г.), макар и да са положили усилия да задействат съответните производства по изпълнение на решенията на съда. Съдът отбелязва и това, че след образуване на изпълнителните дела всички случаина провалена среща между родителя и детето са в резултат на поведението на другия родител и тогава съдебният изпълнител се е задоволявал само с отлагане на изпълнението. Но в случаи като тези бързината на прилагане на подобни мерки осигурява нейната адекватност и ефективност именно в ранните етапи на разделянето на детето от родителя. Съдът намира, че такива производства следва да бъдат провеждани като се проявява особено усърдие. Продължителните изпълнителни производства са имали безспорно негативно въздействие върху възможността на жалбоподателките да заживеят заедно с децата си. Съдът констатира, че всички други законови механизми, предвидени за осигуряване изпълнението на този вид решения, са неефективни. Предприетите от властите мерки нито са довели до връщането на децата, нито – до установяването на някакъв смислен контакт с оглед възстановяване на отношенията между тях. Поради това Съдът установява нарушение на чл. 8 по първите две жалби.
Общият проблем на други две решения, квалифицирани със същата степен на важност, е неоправданата намеса на властите в свободата на изповядване на религията[38] и в свободата на сдружаване.[39] Съдът достига до извода, че отказът да бъдат регистрирани религиозното сдружение и асоциацията „не са били необходими в едно демократично общество“ . Всъщност тези проблеми не са нови и решенията на Европейския съд от 11 януари 2018 г. само потвърждават извода, че съществува сериозен проблем, който пречи на националните съдилища обективно да разглеждат подобни казуси, тъй като те имат силна политическа окраска.
Изводът, който може да бъде направен от обзора на решенията по основателност е, че в България е необходим механизъм, който да се задейства адекватно бързо след всяко едно осъдително решение, по което се установява празнота или дефект в законодателството или повочна практика на съда или прокуратурата. Това би могъл да бъде и Омбудсманът, който да изисква периодично отчет от съответната институция за предприетите действия. Подобен механизъм би спомогнал реално за осигуряване на т.н. субсидиарност на механизма на Конвенцията, за която напомни в своето слово и председателят на Европейския съд г-н Гуидо Раймонди.
Решенията на Европейския съд по допустимост
Този тип решения остават „в сянка“. Те обаче дават информация за цялостната дейност на Съда и показват, че тя не е преминала в постановяването само на онези 39 решения по основателност. За тях много рядко се пише или говори. Част от тези решения не представляват интерес, тъй като с тях се утвърждават приятелски споразумения или едностранни декларации в случаи на признато нарушение от страна на Правителството. С друга част се прекратява производството поради липса на обратна връзка с жалбоподателя. Най-важна е третата група решения по допустимост, в които са изложени мотиви защо дадена жалба е недопустима.
През 2017 г. са постановени общо 26 решения по 36 жалби. По 5 производството е прекратено поради липса на комуникация с адвоката и със самия жалбоподател, а по още едно поради смърт на жалбоподателя. По 4 жалби е одобрено подписаното приятелско споразумение, а по една – направената едностранна декларация на Правителството за готовността му да заплати определена сума като обезщетение за допуснато нарушение по Конвенцията.
Останалите 14 решения са тези, които представляват интерес, тъй като в тях се обсъждат конкретни проблеми, обосновали извода на съда, че дадената жалба е недопустима. С две решения от 30 май 2017 г. по жалбите на Tsonev v. Bulgaria[40] и Kolev v. Bulgaria[41] Европейският съд установява, че жалбите са недопустими поради неизчерпване на нововъведеното вътрешно средство за защита при оплаквания за нарушения по чл. 5 във вр. с измененията на чл. 2 от ЗОДОВ. Макар и да няма все още достатъчно практика по този текст и той да е бил въведен в българското законодателство след депозирането на жалбите, доколкото не е изтекъл давностният срок за предявяване на иск по ЗОДОВ, Съдът ги обявява за недопустими, тъй като жалбоподателите и към този момент могат да предявят такъв иск у нас.
По други две жалби, обединени за общо разглеждане – Atanasov and Apostolov[42] Съдът не установява нарушение отново поради въведено междувременно вътрешноправно средство за защита. И двамата жалбоподатели се оплакват по чл. 3 от Конвенцията, че условията на тяхното задържане – съответно в затвора в гр. Стара Загора в края на 2016 г. и в затвора в гр. Пловдив през 2015 – 2016 г., представляват нечовешко и унизително отношение. Съдът намира, че промените в българското законодателство във връзка с изпълнението на перпоръките по делото Нешков и др. представляват ефективно вътрешноправно средство за защита – те предвиждат както превантивни, така и компенсаторни средства. По още три подобни жалби не е установено нарушение за лоши условия в българските затвори (по-конкретно – за затвора в гр. Сливен).[43]
На последно място бих искала да отбележа и знаковото решение на Съда по две жалби – Anchev v. Bulgaria. [44] С тях са повдигнати оплаквания по чл. 8 от Европейската конвенция по повод на решенията на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия за това, че е оповестила принадлежността на жалбоподателя към бившите служби за държавна сигурност без да е осъществена надлежна проверка върху участието му. Наред с това е повдигнато оплакване по чл. 13 във вр. с чл.8, тъй катожалбоподателят не е имал ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с тези нейни решения. Европейският съд не установява нарушения във връзка с тези оплаквания.
Съдът приема, че осветяването на агентите има за цел подобряване на прозрачността на публичния живот и допринася за увеличаване на доверието в институциите на страната след падането на комунистическия режим. Той не разглежда обаче въпроса как това „осветяване“ се отразява на доброто име на жалбоподателя, тъй като се основава на участието му в редица дебати по важни за обществото въпроси, което, според Съда, вероятно свидетелства, че това осветяване не е попречило на неговия авторитет и той продължава активно да участва в обществения дебат по важни за обществото въпроси.
Тези решения имат значения, защото дават ясни сигнали за насоките, в които Съдът би разгледал оплаквания, подобни на тези, по които той не е склонен да установи нарушения. Все пак, наблюденията върху практиката на Европейския съд по правата на човека навеждат на извода, че въпреки отстояваната от него теза, че не е необходимо да се изчерпват абсолютно всички налични вътрешноправни средства за защита преди да бъде сезиран Съдът, то не са редки случаите, когато Съдът обявява за недопустими жалби именно на това основание. Дори и ако наличното средство не е доказало своята ефективност през годините.[45] Ето защо моят съвет е да се изчерпят всички възможни налични вътрешни средства за защита (без да се пропуска естествено 6-месечният срок от влезлият в сила съдебен акт в една редовна съдебна процедура. Това може да стане и в хода на една вече регистрирана жалба пред Европейския съд, като информация за предприетите действия бъде предоставена на Съда).
Заключение
Обзорът на практиката на Европейския съд по правата на човека за 2017 г. във връзка с решенията, постановени срещу България, сочи, че една голяма част от повдигнатите оплаквания не са нови и визират проблеми, които отдавна са известни на българските власти. Създава се усещането, че като че ли механизмът на Конвенцията не поражда нужния ефект. Това усещане още повече се подсилва от скептицизма на немалко юристи, че самият Съд нарушава чл. 6 от Конвенц;ията, защото санкционира държавите за забавено правосъдие, а той не спазва изискванията за „справедлив процес в разумен срок“.
Но ако се запитаме: къде щяхме да бъдем и нямаше ли в много по-голяма степен да се нарушават правата на българските граждани, ако именно в резултат на множество осъдителни решения не бе изменен НПК и се стигна до съдебен контрол върху мярката за неотклонение, до създаване на ефективно вътрешноправно средство за защита за забавено правосъдие, до премахване на пропорционалната такса при делата по ЗОДОВ. Списъкът може да бъде много дълъг, но това не е предмет на настоящата статия. Аз съм убедена, че въпреки критиките, понякога и основателни, към Европейския съд по правата на човека, благодарение на неговата дейност гражданите на Европа и на България разполагат с едно ценно оръжие за защита, което не се влияе от управляващо мнозинство и партийни наставления. Затова Европейският съд ще продължи да бъде важен коректив на всяка една политическа и съдебна власт в името на създаване на по-стабилни гаранции за защита на правата на човека.
[1] Те могат да бъдат намерени на страницата на Съда – http://www.echr.coe.int/Pages/home.aspx?c=fre&p=home
[2] http://www.echr.coe.int/Documents/Speech_20180126_Raimondi_JY_FRA.pdf
[3] 46852/13, 47786/13, 56605/13, 54125/13and 3653/14, GC, 12 October 2017
[4] Yuriy Nikolayevich Ivanov v. Ukraine (no. 40450/04, 15 October 2009
[5] Виж http://www.echr.coe.int/Documents/Stats_pending_2018_BIL.pdf
[6] Вероятно тук много колеги биха възразили, че тези данни не отговарят на истината, защото са свидетели на постановени решение по жалби, регистрирани и през 2008-2009 г. Не бива да забравяме обаче, че при над 90% обявени за недопустими жалби, което става в рамките на по-малко от една година, естествено е средно статистически да се пилучи именно цифрата, посочена от на пресконференцията за откриването на новата съдебна година от председателя на Европейския съд г-н Раймонди.
[7] Виж Analyse statistique 2017, с. 4-5 – достъпен на: http://www.echr.coe.int/Documents/Stats_analysis_2017_FRA.pdf
[8] Това означава, че такъв брой жалби е бил обявен за недопустими и по тях по принцип няма мотиви или мотивите са твърде бланкетни.
[9] За Протокол 16 виж по-подробно на: https://www.pravanachoveka.com/protokol-16-kam-Еvropeyskata-коnvencia/2204/
[10] Те могат да бъдат намерени на следната страница: http://www.echr.coe.int/Pages/home.aspx?p=court/annualreports&c=fre#n14876661539667295221571_pointer
[11] Виж Analyse statistique 2017, p.10 – http://www.echr.coe.int/Documents/Stats_analysis_2017_FRA.pdf
[12] Виж Analyse statistique 2017, p. 22
[13] Виж http://www.echr.coe.int/Documents/Stats_violation_2017_FRA.pdf
[14] Simeonovi c. Bulgarie (Requête no 21980/04),решение на Голямото отделение, 12 may 2017. То ще бъде коментирано по-долу в настоящата статия , тъй като е третото българско решение, разгледано от Голямот отделение след делата Начова и др.(Requêtes nos 43577/98 et 43579/98 ,6 juillet 2005) и Станев ((Requête no 36760/06,17janvier 2012)
[15] Виж Kirilov and Others v. Bulgaria, no. 12487/09 and 12 other applications, 22 june 2017
[16] Виж Zhivko Gospodinov and Others v. Bulgaria, nos. 34639/07 and 9 other), 26 October 2017
[17] Виж Velcheva v. Bulgaria, no. 35355/08, 9 february 2017(решението по съществото на спора е постановено на 9 юни 2015 г.)и Chengelyan and Others v. Bulgaria, no. 47405/07,23 November 2017(решението по съществото на спора е постановено на 21.04.2016 г.)
[18] nos. 42908/98, 44038/98, 44816/98 and 7319/02, June 2005. Виж Kostov v. Bulgaria, no. 3851/13,16 march 2017; Stefanovi v. Bulgaria, no. 65688/12, 30 March 2017; Basmenkova v. Bulgaria, no. 63391/13, Avril 2017, Petrovi v. Bulgaria, no. 26759/12, 2 february, Rashkova and Simeonska v. Bulgaria, no. 41090/12), 2 february 2017
[19] no. 77660/01,7 January 2010 . Виж Stamova v.. Bulgaria , no 8725/07, 19 january 2017 и Velkova v. Bulgaria, no. 1849/08, 13 July 2017
[20] Krasteva and Others v. Bulgaria, no. 5334/11), 1 June 2017
[21] Stefanovi v. Bulgaria (Application no. 65688/12), 30 March 2017
[22] Това са обединените за общо разглеждане 10 жалби Zhivko Gospodinov and Others v. Bulgaria , nos. 34639/07 and 9 others), 26 October 2017 на лица, осъдени на доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна.
[23] Kirilov and Others v. Bulgaria(Application no. 12487/09 and 12 other applications), 22 june 2017
[24] Kurilovich and Others v. Bulgaria, no. 45158/09),1 June 2017; Gapaev and Others v. Bulgaria, no. 41887/09), 1 June 2017; Grabchak v. Bulgaria, no. 55950/09),1 june 2017
[25] Aneva and Others v. Bulgaria (applications nos 66997/13, 77760/14 et 50240/15), 6 Avril 2017
[26] Lebois v. Bulgaria (no 67482/14), 19 october 2017
[27] Yonchev v. Bulgaria (Application no. 12504/09), 7 december 2017
[28] S.F. and Others v. Bulgaria, no. 8138/16, 7 december 2017; I.P. c. Bulgarie ,no 72936/14, 19 janvier 2017; Lebois v. Bulgaria, no 67482/14, 19 october 2017; Aneva and Others v. Bulgaria, nos 66997/13, 77760/14 et 50240/15, 6 Avril 2017
[29] Vanchev v. Bulgaria no 60873/09, 19 october 2017; Ivan Todorov c. Bulgarie, no 71545/11, 19 janvier 2017; Varadinov c. Bulgarie, no 15347/08, 5 octobre 2017.
[30] Metodiev et autres c. Bulgarie, no 58088/08), 15 June 2017; Union nationale turque et Kungyun c. Bulgarie , no 4776/08), 8 June 201
[31] Посочената по-горе жалба Simeonovi c. Bulgarie е селекционирана да бъде включена в обзора, изготвян на най-важните решения на Съда всяка година
[32] Виж Application no. 8138/16. Жалбата е регистрирана на 8 февруари 2016 г., а решението е постановено на7 декември 2017 г.
[33] no 72936/14, 19 janvier 2017
[34] no 51776/08, § 107, 29 novembre 2011
[35] no 71545/11, 19 janvier 2017
[36] no 67482/14), 19 october 2017
[37] applications nos 66997/13, 77760/14 et 50240/15), 6 Avril 2017
[38] Виж Metodiev et autres c. Bulgarie (Requête no 58088/08), 15 June 2017. Подобно е и решението на Съда по делото Genov c. Bulgarie((Requête no 40524/08), 23 mars 2017
[39] Виж Union nationale turque et Kungyun c. Bulgarie (Requête no 4776/08), 8 June 2017
[40] no 9662/13, 30 May 2017
[41] no 69591/14, 30 May 2017
[42] nos 65540/16, 22368/17, 27 June 2017
[43] Alexandrova and Others, nos 2888/10, 52546/11, 5160/14, 1 June 2017
[44] nos. 38334/08 and 68242/16,5 december 2017
[45] Виж Dinchev v. Bulgaria, Application no. 17220/09, 21 November 2017
