Sadaykov v. Bulgaria (Application no. 75157/01), 22 May 2008
Жалбоподателят, който е роден в Грозни, Чечня, се установява във Варна през 1994 г., след завършване на университетското си образование. Между 24 септември 1995 г. и 3 ноември 1999 г. срещу него са били образувани досъдебни производства и са му били повдигнати редица обвинения, като с окончателно решение от 3 ноември 1999 г. той е оправдан по някои от тях, а по други е признат за виновен и осъден на две години лишаване от свобода. Тъй като той вече бил прекарал по-дълъг срок при предварителното задържане, на 8 ноември 1999 г. бил освободен от затвора. Веднага след това той е задържан отново, защото в писмо от 5 ноември 1999 г. заместник-окръжният прокурор на Варна съобщил на Районното управление на Министерството на вътрешните работи, че по време на процеса срещу него жалбоподателят е отправил заплахи към прокурори и съдии, че „ще въздаде справедливост“ след освобождаването си. Освен това, срокът на валидност на руския паспорт на жалбоподателя и на разрешителното му за пребиваване в България междувременно били изтекли. В резултат на това на 8 ноември 1999 г. началникът на РУ-МВР издава заповед, с която нарежда жалбоподателят да бъде принудително изведен до границата и да му бъде забранено да влиза в България до 1 ноември 2009 г. Заповедта е издадена на основание чл. 41, ал. 2 и чл. 10, ал. 3 и ал. 6 от Закона за чужденците от 1998 г. До реалното му депортиране на 16 ноември жалбоподателят е държан в поделенията на МВР.
Съдът отбелязва, че заповедта на началника на РУ на МВР не е съдържала разпореждане жалбоподателят да бъде задържан до депортирането му, а само да бъде депортиран. Следователно, до реалното осъществяване на процедурата по извеждането на чуждия гражданин до границите на страната лицето може да остане на свобода или следва да бъде постановено изрично задържането му. Имайки предвид, че изключенията от правото на свобода трябва да се тълкуват стриктно, Съдът намира, че задържането на жалбоподателя между 8 и 16 ноември 1999 г. не е имало достатъчно правно основание, поради което е допуснато нарушение на чл. 5§1f.
Съдът наред с това констатира, че макар и жалбоподателят да е имал възможност да обжалва тази заповед по административен ред, обжалването пред горестоящия административен орган, което в настоящия случай означава, министъра на вътрешните работи или някой от подчинените му, не би отговаряло на изискванията на член 5 § 4, който гласи, че производството срещу задържането трябва да бъде извършено пред „съд“, термин, който означава, на първо място, независимост на изпълнителния орган и на страните по делото. Наред с това „задържането на жалбоподателя не е било уредено в тази заповед. Следователно не е видно, че тези пътища за правна защита са били адекватни или ефективни като средство за възстановяване на правото му на свобода. Едно нещо е жалбоподателят да оспорва решението да го депортират, а съвсем друго е да се оспори лишаването му от свобода в очакване на депортирането“.(§34) Поради това, че обжалването пред съда е можело да се осъществи едва след изчерпване на административното обжалване, а експулсирането на жалбоподателя е осъществено 8 дни след задържането му, Съдът намира, че не е доказано, че жалбоподателят е имал реална възможност да се обърне към съд, който бързо да реши законосъобразността на задържането му до депортирането. Той приема, че е налице нарушение и на член 5 § 4 от Конвенцията.
