Решението по допустимост по жалбата Симеон Сакскобургготски и други бе постановено на 20 март 2018 г. и в него бяха обединени за общо разглеждане три жалби, включващи не само Симеон Сакскобургготски и неговата сестра Мария Луиза Хробок, но и други петима наследници на Фердинанд. Жалбата на последните бе обявена за недопустима. Съдът допусна за разглеждане оплакванията по две жалби – №№ 38948/10 и 8954/17. В решението по основателност от 7 септември 2021 г. Съдът хронологично проследява всички събития в исторически аспект от коронясването на Симеон II, през събитията след 1944 г. , приемането на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, решението на Конституционния съд от 1998 г. за обявяване противоконституционността на този закон и това от 2009 г. за мораториум върху разпореждането с имотите, за които жалбоподателите са претендирали, че са тяхна собственост, както и отписването на част от тях от Областните управители и възстановяването им на „правоимащите“ жалбоподатели.
Съдът се произнася по отделно относно допустимостта на оплакванията за отделните имоти, които са предмет на настоящата жалба.
На първо място той подлага на анализ претенцията относно отказа на властите да признаят двамата жалбоподатели за собственици на имението „Ситняково“ и комплекса „Саръгьол“. Той отбелязва, че тези имоти са възстановени по административен ред (чрез отписването им от регистрите за частна държавна собственост от областните управители – бл. Моя, Св.М.). Но националната съдебна практика на административните съдилища е последователна, че този факт сам по себе си не е достатъчен, за да се приеме, че жалбоподателите са имали „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1, позовавайки се на решението си по допустимост по делото Velikin and Others v. Bulgaria ((dec.), no. 28936/03, 1 December 2009, § 67). По-нататък Съдът изследва въпроса дали жалбоподателите са имали „легитимно очакване“ да бъдат признати за собственици на претендираните два имота. Той посочва, че националните съдилища са достигнали до два извода в хода на съдебните производства – че наследодателите на жалбоподателите не са придобили тези имоти в качеството си на частни лица, а те са били предоставени на Интендантството (което е било държавен орган), както и че решението на Конституционния съд от 1998 г. не би могло да ги легитимира като собственици. Съдът припомня, че националните съдилища са тези, които имат право да тълкуват законодателството и фактите и не е негова работа да се намесва в тази им дейност. Приемайки техните аргументи, въз основа на които са постановени съдебните решения, отхвърлящи претенциите на жалбоподателите, Европейският съд достига до извода, че последните нито са имали собственост, нито – „легитимното очакване“ да станат собственици, поради което жалбата им за тези два имота е недопустима ratione materiae.
Във връзка с оплакванията, свързани с последиците от наложения мораториум от Народното събрание през 2009 г. върху всички имоти, възстановени по административен ред на жалбоподателите Съдът отбелязва, че самият мораториум включва два компонента – а/ забрана за всяко прехвърляне на имотите, които жалбоподателите твърдят, че са придобили, и б/ забрана за всякаква търговска експлоатация на същите имоти. Ето защо той подлага на анализ всеки от тези два аспекта на възможно нарушение по отделно. По повод имението „Ситняково“ и комплекса „Саръгьол“ Съдът достига до извода, че доколкото вече е установил, че жалбоподателите не са имали нито „съществуващо притежание“, нито „легитимно очакване“ за придобиване на собственост, претенцията, че са претърпели вреди от наложения мораториум е недопустима ratione materiae.
Не е установено нарушение в този аспект от последиците от мораториума и по повод имотите в с. Баня, Врана и Бистрица, тъй като жалбоподателите не са предявили никакви искове за справедливо обезщетение въз основа на пропуснати ползи от търговската експлоатация на имотите, докато те са направили такова искане по отношение на горската земя. Ето защо оплакването по чл. 1 от Протокол 1 е прието за недопустимо ratione personae.
Във връзка с основателността на повдигнатите оплаквания за нарушение на чл. 1 от Протокол 1 Европейският съд изрично уточнява, че доколкото е обявил за допустимо единствено това, свързано с експлоатацията на земите от горския фонд, той ще се произнесе само по него.
С шест решения на поземлената комисия, респективно – на Службата по земеделие и гори в Самоков на жалбоподателите и други наследници на Фердинанд са възстановени общо около 1654 хектара земи от горския фонд. Тези решения не са обжалвани, влезли са в сила и жалбоподателите са въведени във владение. През 2005 г. Изпълнителната агенция по горите одобрява плана относно управлението и икономическото използване на горите на жалбоподателите. Впоследствие те започват да извършват сеч. През 2007 и 2008 г. продават част от парцелите на трети страни. Решението на Народното събрание от декември 2009 г. забранява каквато и да било експлоатация и търговска дейност на реституираните имоти, включително и на земите, попадащи в горския фонд. Поради това Съдът заключава, че е имало намеса в правото на собственост на жалбоподателите, изразяваща се в „контрол върху ползването на собствеността“(подобни са случаите на Debelianovi v. Bulgaria, no. 61951/00, § 51, 29 March 2007, and Werra Naturstein GmbH & Co KG v. Germany (merits), no. 32377/12, § 41, 19 January 2017) Той приема, че тази намеса е законна и е преследвала легитимна цел, основавайки се на аргументите, изложени при обсъждането на въпроса относно налагането на мораториум в Народното събрание и преди всичко този за наличието на риск голяма част от горите да бъдат безвъзвратно унищожени в резултат на извършваната сеч, което неминуемо води до наличието на обществен интерес (виж §§ 259-260 от решението). В случая въпросът опира до преценката доколко тази намеса е била пропорционална на преследваната цел. В този аспект Съдът отправя няколко забележки към възраженията на Правителството. На първо място, не е било доказано, че извършваната сеч е в нарушение на одобрения план от Агенцията по горите и че е незаконна, а освен това съществуват достатъчно законови инструменти, включително и наличието на наказателна отговорност в случаите на незаконна сеч. Правителството не е оправдало приемането на такова глобално решение за пълна забрана на всякаква търговска дейност, а Съдът отбелязва, че той следва да вземе под внимание съществуването на всякакви алтернативни пътища за постигането на легитимната цел. На второ място, ако се окаже, че държавата е собственик на спорните земи, то няма пречка тя да претендира да й се заплати за нанесените вреди и пропуснатите ползи. На трето място, Съдът отбелязва продължителността на намесата, която продължава и към настоящия момент, макар че първоначално идеята е била този мораториум да бъде временен до приемането на специално законодателство. Така жалбоподателите са поставени в ситуация на несигурност относно края на намесата, от която се оплакват. Важно е също така, че властите не са положили усилия през този продължителен период да оценят положението на жалбоподателите (които не са имали право на компенсация) и ефекта от спорното ограничение. Не на последно място жалбоподателите не са имали възможност да оспорят спорното ограничение или да поискат отмяната му. Правителството счита, че жалбоподателите са успели да защитят правата си в националните съдебни производства. Съдът обаче посочва, че това производство, в което държавата предявява иск rei vindicatio срещу жалбоподателите (то все още е висящо – бел. моя, Св.М.), засяга собствеността върху горската земя, а не нейната евентуална търговска експлоатация и ограниченията по нея.
На основание всички тези аргументи Съдът достига до извода, че намесата в правото на собственост на жалбоподателите е била непропорционална на преследваната цел, поради което в този аспект е налице нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
Съдът установява нарушение и на чл. 6§1 във връзка с правото на достъп до съд поради невъзможността да се обжалва решението за мораториум от 18 декември 2009 г.
По повод претенциите за вреди и пропуснати ползи, доколкото те касаят имуществени такива във връзка с наложената забрана за търговска дейност върху земите от горския фонд, Съдът намира, че не е готов да се произнесе и приканва страните да постигнат споразумение и да го уведомят в срок от шест месеца от влизането в сила на настоящото решение.
Решението е квалифицирано във второ ниво по значимост.
