Stoyan Mitev c. Bulgarie (requêtе n° 60922/00) 7 janvier 2010
На 17 август 1997 г. жалбоподателят е задържан под стража след като съседи го виждат да бие друго възрастно лице, което по-късно умира от нараняванията си.
С присъда от 10 декември 1998 г. Бургаският окръжен съд го признава за виновен за умишлено убийство и го осъжда на седемнадесет години затвор. По това време той е на шестдесет и три години и страда от предшестващи заболявания, които са установени на 21 ноември 1997 г. при настаняването му в Старозагорския затвор. С решение от 15 ноември 1999 г. Бургаският апелативен съд оставя в сила присъдата. Жалбоподателят подава касационна жалба. Междувременно на на 28 януари 2000 г. той претърпява мозъчен инсулт, отведен е в болницата в Стара Загора. След като здравословното му състояние е стабилизирано, на 9 февруари 2000 г. директорът на затвора предлага жалбоподателят да бъде преместен в болницата на Софийския затвор за допълнително лечение и рехабилитация. На 18 февруари 2000 г. той е преместен в неврологичното отделение на болницата на Софийския затвор. Медицинският картон на жалбоподателя показва, че на 20 март 2000 г. той е припаднал, докато е отивал да се види с посетител. Към края на април или началото на май 2000 г. здравословното му състояние се влошава значително и комисия от трима лекари предлага той да бъде освободен от затвора за първоначален период от три месеца, за да получи адекватно лечение на състоянието си в специализирано цивилно медицинско заведение. Докладът е изпратен до директора на Старозагорския затвор. Той от своя страна прави предложение до Бургаския окръжен съд (по това време делото все още е висящо). Бургаският окръжен съд отказва да замени задържането под стража на жалбоподателя с друга мярка, за да се осигури участието му в съдебното производство. На 20 юни 2000 г., въпреки медицинските предписания, жалбоподателят е отведен в съда да присъства на съдебно заседание без придружител или количка. Когато се връща в 11:45 ч. той има много високо кръвно налягане. Дадено му е лекарство и към 16:30 ч. кръвното му налягане е свалено до безопасно ниво.
След подадено ново искане за освобождаване, на 21 юли 2000 г. Върховният касационен съд разпорежда освобождаването на жалбоподателя под гаранция. Той обосновава решението си с предложението на директора на Старозагорския затвор от 18 май 2000 г. и констатациите на медицинската комисия от 15 май 2000 г. След освобождаването му жалбоподателят е лекуван в различни медицински заведения. На 14 декември 2001 г. жалбоподателят умира по причина на „внезапна сърдечна недостатъчност”.
На 21 юли 2000 г. той депозира жалба пред Европейския съд. Жалбоподателят се оплаква, че продължителното му лишаване от свобода, въпреки неговото влошаващо се здравословно състояние, е равносилно на нечовешко и унизително отношение в нарушение на член 3 от Конвенцията. Той посочва по-конкретно своята напреднала възраст, предишна инвалидност и затруднено ходене, херниотомията, направена на 10 март 1998 г., мозъчния инсулт, който получава на 28 януари 2000 г., и страха и болката, които изпитва от това, че ще умре в заведение за лишаване от свобода поради, както той твърди, недостатъчен медицински капацитет на заведенията, в които е бил задържан.
Съдът се е произнесъл, че член 3 от Конвенцията не може да се тълкува като осигуряващ на всяко задържано лице медицинска помощ на същото ниво като „в най-добрите цивилни клиники” (вж. делото на Mirilashivili v. Russia (dec.), no. 6293/04, 10 July 2007). In the case of Grishin v. Russia (no. 30983/02, § 76, 15 November 2007). Съдът отива по-далеч, като постановява, че „е готов да приеме по принцип, че ресурсите на медицинските заведения в наказателната система са ограничени в сравнение с цивилните клиники”.(§66)
В случая на жалбоподателя е установено, че при задържането му той е страдал от ангиопатия, за която няма данни да е провеждано лечение в затвора. Съдът отбелязва обаче, че не може да прецени дали липсата на лечение на ангиопатията е равносилна на непредоставяне на необходимата медицинска помощ. Поради същата причина той не може да се произнесе относно наличието на вероятна връзка между липсата на лечение на ангиопатията и последвалия мозъчен удар, Съдът още веднъж отбелязва, че не са му представени медицински доказателства или експертно мнение в този смисъл, освен твърденията на жалбоподателя. Затова би било чиста спекулация, ако той се произнесе по един или друг начин за вероятна причинно-следствена връзка, ако има такава, между двете състояния.
По отношение на мозъчния удар, който жалбоподателят получава на 28 януари 2000 г., Съдът приема, че напредналата му възраст и здравословното му състояние може да са го направили по-уязвим от средностатистическия задържан и че неговото лишаване от свобода може да е изострило до известна степен чувството му на безпокойство, болка и страх. Въз основа обаче на представените доказателства и преценявайки приложимите факти като цяло, Съдът не счита за установено, че жалбоподателят е бил подложен на лошо лечение, което достига достатъчно ниво на влошаване, за да попадне в обхвата на член 3 от Конвенцията.
Затова Съдът, макар и да обявява оплакванията за допустими, но ги намира за неоснователни.