Stoyanov et Tabakov c. Bulgarie (Requête no 34130/04), 26 novembre 2013
Жалбоподателите са адвокати и от 1993 г. тяхната кантора се е помещавала в офис, собственост на общината. През февруари 1996 г. те отправят предложение до Общинския съвет на основание чл. 35, ал. 2 от ЗППДОбП /отм./ във връзка с възможността да закупят наетото помещение в качеството им на наематели. Поради липсата на отговор в законоустановения срок, те обжалват мълчаливия отказ пред съда. Производството е спряно поради течащия в същото време съдебен процес за реституционни претенции на спорния имот. Производството приключва с отхвърляне на иска за реституция през юли 2003 г. Съдебната процедура, инициирана от жалбоподателите, е възобновена. Съдът отменя мълчаливия отказ и задължава общинския съвет да обяви процедура за приватизация във връзка с направеното искане. Върховният касационен съд оставя решението в сила и постановява, че общината следва да изпълни съдебното решение за отмяна на мълчаливия отказ и да изпълни задълженията си по чл. 35, ал. 2 от ЗППДОбП. Процедурата по изпълнение на съдебното решение не е продължена до 2007 г., когато след многобройни писма, вкл. и до Агенцията за приватизация, Общинският съвет гласува решение за приватизация на офиса и определя цена, която трябва да бъде платена, в размер на 8 500 лв. Това решение е обжалвано по съдебен път с посочването на многобройни нарушения, водещи и до неговата нищожност. То е отменено частично с решение на ВАС от януари 2010 г. Въпреки образуваните две изпълнителни производства въз основа на двете приключили съдебни процедури, съдебният изпълнител не успява да принуди нито кмета, нито Общинския съвет чрез неговия председател, да изпълнят своите задължения. Глобите, които им налага от по 100 лв седмично до изпълнение на решенията, са отменени от съда.
Жалбоподателите предприемат процедури и по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Първата е свързана с неизпълнението на съдебното решение от 2004 г., но исковете им са отхвърлени с мотива, че законът не предвижда вреди от съдебни решения. Относно второто производство, свързано с решението на ВАС от 2010 г., исковите претенции са уважени частично.
През декември 2010 г. общината сезира съда с искане двете решения за приватизация на офиса да бъдат обявени за нищожни, тъй като по ЗУТ офисът нямал самостоятелно значение и не представлявал отделен обект на собственост. Молбата е оставена без уважение, а решението на административния съд е потвърдено от ВАС през 2012 г. През октомври 2013 г. Общинският съвет взема решение да изнесе на публична продан сградата, в която се намира спорният офис. Към датата на постановяване на решението Съдът няма информация какви стъпки са предприети. Поради това жалбоподателите повдигат оплакване за неизпълнение на двете съдебни решения и оттам – за лишаването им от правото да придобият собствеността върху наетото от тях помещение. Наред с това те се оплакват и от прекомерната продължителност на съдебния процес, тъй като съдът се произнася с решение на 8 юли 2004 г. Те твърдят, че в националното законодателство липсва ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с нарушеното им право на справедлив процес и правото им на собственост.
Съдът отхвърля изложените възражения на правителството за недопустимост на оплакванията поради това, че жалбоподателите са изгубили качеството си на „жертва” с факта на успешното дело по чл. 1 от ЗОДОВ, както и поради това, че не била изчерпана възможността за търсене на отговорност от съдебния изпълнител за неговото бездействие.
Той разглежда едновременно оплакванията по чл. 6§1 и по чл. 1 от Протокол 1.
По повод оплакването по чл. 6§1 Съдът отбелязва, че първата съдебна процедура приключва с решението на ВАС от 2005 г., с която изрично администрацията е била задължена да открие процедура за приватизация на основание на изискванията на ЗППДОбП. Той посочва, че изпълнението на съдебно решение е неотменима част от правото на справедлив процес и се позовава на своята практика по повод два подобни български случая (Basarba OOD c. Bulgarie, no 77660/01, § 32, 7 janvier 2010, et Popnikolov c. Bulgarie, no 30388/02, § 29, 25 mars 2010). Същевременно съдебното признаване на тяхното право на привилигировано изкупуване на наетото помещение притежава определена материална стойност, за която жалбоподателите са имали легитимното очакване, че ще я придобият, тъй като това е произтичало и от самите разпоредби на закона. В този аспект Съдът приема, че те могат да претендират, че то може да бъде конкретизирано и представлява „притежание” /собсеевност/ по смисъла на чл. 1 от Протокол 1. Той отбелязва нежеланието на местните власти в Пазарджик да се подчинят на съдебните решения и дори да търсят пътища за анулиране на собствените им решения. Ето защо, макар и всички съдебни актове да са били в полза на жалбоподателите, нито едно не е било изпълнено и това е продължило за период, който не може да бъде приет за разумен. Затова Европейският съд установява едновременно нарушение както на чл. 6§1 /поради неизпълнението на съдебните решения/, така и на чл. 1 от Протокол 1.
Във връзка с оплакването по повод липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с изпълнението на решенията на националните съдилища и по повод нарушението на чл. 1 от Протокол 1 Съдът припомня принципните положения, които е заложил в своята практика въпреки голямата свобода на преценка, която предоставя на държавите в тази насока (Bourdov c. Russie, no 59498/00, §§ 96-97, 15 janvier 2009;Yuriy Nikolayevich Ivanov c. Ukraine, no 40450/04, § 65, CEDH 2009).Анализирайки възможностите на националното законодателство в аспекта на наличие на ефективни вътрешноправни средства за защита, Съдът достига до извода, че наличните средства не са в състояние да обезщетят в достатъчна степен адекватно жалбоподателите по повод продължителното неизпълнение на съдебните решения, постановени в тяхна полза. Поради това възражението на Правителството в този смисъл е отхвърлено и Съдът установява нарушение на чл. 13 във вр. с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.
Освен че присъжда на жалбоподателите обезщетение за причинените им неимуществени вреди, Европейският съд посочва, че е установил нарушение на чл. 13 именно поради неизпълнението на съдебни решения и накърняването на правото на собственост на жалбоподателите. В такива случаи най-подходящата обезвреда би била да се възстанови положението такова, каквото би било, ако не беше допуснато нарушение. С други думи, Съдът препоръчва на държавата в настоящия случай да гарантира с подходящи мерки изпълнението на съдебните решения, постановени в полза на жалбоподателите.
