Svetoslav Dimitrov v. Bulgaria (Application no. 55861/00), 7 February 2008
Жалбоподателят бил осъден в три самостоятелни наказателни производства за извършени от него престъпления и за всяко от тях му било определено отделно наказание, като впоследствие съдът приложил чл. 25 от НК по отношение на две от присъдите. При определянето на наказанието по третата присъда съдът записал, че следва да се приспадне част от периода, в който той бил задържан, като изрично посочил, че окончателното наказание на жалбоподателя се определя на три години и два месеца. Макар и съдът да изчислил погрешно общия размер на наложеното наказание, прокуратурата не обжалвала тази присъда и тя влязла в сила. Жалбоподателят изтърпял така определените му наказания и получил съответно удостоверение от Пловдивския затвор от 7 април 1999 г., в което се посочва, че между 7 юни 1996 г. и 27 декември 1998 г. той е събрал еквивалент от три години, два месеца и два дни от срока, който включва дните, в които е работил за намаляването на присъдата.
Прокуратурата разпоредила повторното му задържане, тъй като счела, че не е изтърпял целия срок по третата си присъда и следва да изтърпи още 1 година. Макар и жалбоподателят да обжалвал това постановление, жалбите му били оставени без уважение и така той повторно бил задържан за изтърпяване на периода, посочен от прокуратурата. След освобождаването му предявил иск по ЗОДОВ срещу прокуратурата и министерството на правосъдието за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на незаконното му лишаване от свобода. В хода на производството съдът установил, че при определяне размера на наказанието наказателният съд е направил грешка и фактически е опростил една година от общия срок на наказанието лишаване от свобода, но тъй като присъдата е влязла в сила, тя е следвало да се изпълни такава, каквато е, а не прокуратурата да се опитва с извънпроцесуални средства да поправи допуснатата грешка. Поради това и лишаването от свобода било незаконно. Въпреки това обаче съдът отхвърля иска с мотива, че жалбоподателят не е доказал вредите, които са му били причинени. Решението е оставено в сила от въззивната и касационната инстанции.
Съдът констатира , че българското законодателство не предвижда автоматично спиране на мярката за неотклонение – задържане под стража, когато задържаното лице започва да изтърпява наказание лишаване от свобода. Нито се посочва, как се процедира при конфликт между срокове на задържане, когато се окаже, че те действат едновременно, особено ако прокуратурата пропусне да поиска и да получи прекратяване на мярката за неотклонение задържане под стража, когато задържаният започва да изтърпява присъда в затвор. Той отбелязва наред с това, че след като националният съд очевидно е сгрешил с изчисляването на сроковете за изтърпяване на присъдата, подходящата реакция в тази ситуация би била органите на прокуратурата да обжалват решението. Тъй като те не са направили това, и решението е станало окончателно, е под въпрос дали органите на прокуратурата, като разчитат на своето собствено тълкуване имат властта, съгласно националното законодателство, да върнат жалбоподателя в затвора, за да изтърпи предполагаемия остатък от наказанието. Нещо повече, в отговор на искането на жалбоподателя за тълкуване на съдебно решение, първоинстанционният съд изрично посочва, че неговото решение е ясно и че намерението му е да приспадне целия период на задържане под стража между 7 юни 1996 г. и 27 декември 1998 г. от присъдата, която предстои да бъде изтърпяна. При това положение „Съдът разглежда с още по-голямо колебание настояването на органите на прокуратурата, жалбоподателят да изтърпи предполагаемия остатък от присъдата по дело № 50/97, както и техните правомощия, съгласно вътрешното право, да налагат в ущърб на жалбоподателя и въпреки съвсем изричното произнасяне от първоинстанционния съд, собствената си интерпретация за това как видимо едновременно притичащите периоди на задържане, трябва да бъдат изчислени“(§58) Съдът счита, че в конкретния случай, общият принцип на правна сигурност не е спазен, тъй като условията за лишаване на жалбоподателя от свобода, съгласно националното законодателство, не са ясно определени и самият закон не е достатъчно предвидим по отношение на неговото прилагане, за да отговаря на стандарта за „законност“, определен от Конвенцията. Жалбоподателят е лишен от свобода за срок от осем месеца и двадесет и четири дни в резултат на липсата на достатъчно точни разпоредби в националното законодателство за това, как да се съвместяват периодите на задържане на различни основания, за да се избягват или поне да могат да се разрешават противоречия между различните държавни органи по такива въпроси. Поради това е установено нарушение на член 5§1 от Конвенцията.
Съдът приема наред с това, че жалбоподателят е имал право да се обърне към „съд“, който е компетентен да реши „бързо“ дали лишаването му от свобода е станало „незаконно“. При обстоятелствата на конкретния случай, единствената съдебна процедура на разположение на жалбоподателя съгласно вътрешното право е била да поиска първоинстанционният съд да тълкува своето решение съгласно член 373 § 1 (1) на НПК, което той отказва да направи. Наред с това първоинстанционният съд изрично отбелязва, че не е компетентен да се произнесе, дали действията на прокуратурата са законни или не. Поради това, тази процедура не съответства на стандартите, изискващи се от разпоредбата на 5§4 от Конвенцията.
Доколкото националните съдилища са изтъкнали различни аргументи, за да отхвърлят претенцията на жалббоподателя за претърпените от него вреди за незаконното му лишаване от свобода, това безсъмнено доказва, че в националното законодателство липсват ефективни вътрешни средства, за да се получи обезщетение по тази причина. Поради това Съдът установява нарушение и на чл. 5§5 от Конвенцията.