На 10 февруари 2015 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение по жалба, в която повдигнатите оплаквания са квалифицирани във второ ниво по важност и разгледа същата с приоритет в рамките на по-малко от три години. Така той даде знак, че, от една страна, пред него е поставен нов и съществен проблем, който би могъл да провокира и други подобни жалби, а от друга – че би искал властите да предприемат общи мерки, за да се избегнат подобни нарушения още на вътрешно ниво. Този проблем според него се дължи не толкова на несъвършенствата на националното законодателство, а преди всичко на неговото тълкуване и прилагане от националните съдилища. Жалбата е свързана с отказа на Върховния касационен съд да даде заместващото си съгласие за пътуването на дете при майка си, на която са предоставени родителските права, но учи в чужбина.
Проблемът за домашното насилие, неговите измерения и последици е подценяван не само в България, но и в повечето Европейски страни, особено в тези от Централна и Източна Европа. Това показва анализът на решенията на Европейския съд по правата на човека, в които са установени нарушения на Европейската конвенция за правата на човека. Всички те са свързани с неизпълнението от страна на държавите на тяхното основно задължение, произтичащо от чл. 1 на Конвенцията, а именно – да защитават правата и свободите на гражданите, намиращи се на тяхна територия.
Това беше темата на проведения двудневен семинар[1], организиран от Съюза на съдиите в рамките на международния проект EPOJENDER[2] , в който съюзът е един от партньорите. Той се проведе на 6 -7 ноември в гр. София с участието на съдии и представители на неправителствения сектор.