Без съмнение, настаняването във ВУИ и СПИ, независимо от това как ще бъде определена тази мярка (като възпитателна, наказателна или принудително-административна), води до ограничаване свободата на малолетните и непълнолетните лица. Ето защо е важно да се анализира доколко са налице основания и спазена ли е процедурата, за да се приеме, че в тези случаи сме изправени пред едно от изключенията на нормата на чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека, прогласяваща правото на свобода и сигурност. Това право има изключително важно значение за „едно демократично общество”. Всеки индивид има правото да не бъде лишен или да не остане лишен от свобода, освен при условията на чл. 5 § 1. Неговите пет алинеи съдържат изчерпателен списък на основанията, въз основа на които може да се осъществи лишаването от свобода. Мярката няма да е законна, ако не е налице някое от тях. Съдът изследва нейната законност, опирайки се преди всичко на националното право – както по отношение на материалните основания, така и на процедурата. Той изтъква обаче, че само съблюдаването на националното законодателство не е достатъчно – член 5 изисква освен това съответствие на всяко лишаване от свобода с целта да бъде защитен индивидът срещу произволното засягане на неговата свобода – т.е. изследва се съответствието на националния закон с Конвенцията. [1]
На 19 май 2016 г. Европейският съд по правата на човека постанови своето решение по делото D.L. c. Bulgarie. То е класифицирано от Съда с първа степен на важност. В него Съдът за пореден път препотвърди извода си (виж решението A. et autres c. Bulgarie), че настаняването във възпитателно училище-интернат само по себе си не е в нарушение на чл. 5§1d от Конвенцията, че то не може да бъде квалифицирано като такова по чл. 5§1а и не представлява незаконно лишаване от свобода. Но липсата на периодичен и автоматичен контрол от страна на съда върху продължителността на мярката, както и невъзможността според действащото законодателство самите настанени да сезират съда с искане за преразглеждането й, противоречи на чл. 5§4. Съдът установи наред с това нарушение на чл. 8 поради пълния контрол върху цялата корепонденция и всички телефонни разговори на непълнолетните без оглед на конкретните лица, с коите се осъществяват тези контакти с външния свят.
Решението А. и други срещу България[1]
Днес, 29 ноември, Европейският съд по правата на човека постанови едно важно за България решение, отнасящо се до различните мерки, които се предприемат по отношение на малолетни и непълнолетни с отклонения в поведението, характеризирани като противообществени прояви. Решението е особено актуално и идва навреме, тъй като към настоящия момент е в процес на подготовка ново законодателство в областта на правата на децата. Както бе официално заявено неотдавна, приетата концепция в тази област цели да обхване и да регулира цялостно проблемите на всички деца, така че в единен нормативен акт да фигурират както разнообразните мерки за закрила, така и тези, насочени към децата с отклонения в поведението. Струва ми се, че решението на Съда очертава своеобразен стандарт кои законодателни решения и практики (съществуващи в настоящия момент) са неприемливи и противоречат на европейските стандарти, а кои от тях, въпреки твърденията на редица неправителствени организации и експерти – са в унисон с европейските практики и поради това би било грешка, ако се откажем от тях.